— Г-н Фредерик? — попита Холц.
— Да.
— Вие ме очаквате. — И Холц подаде паспорта си.
Фредерик разгледа паспорта отблизо, изсумтя и му го върна. Отдръпна се настрани.
— Влезте, г-н Холц.
Холц влезе в тъмно антре, после проследи Фредерик до голям хол, обзаведен с тежки, грозни мебели.
— Аз съм на вашите услуги — каза Фредерик. — Имал съм много приятни сделки с вашия чичо. С какво мога да ви бъда полезен?
— Един пистолет — каза Холц — „Берета“, ако имате.
— А-а! Това е хубаво оръжие, тежи само 300 гр. и е дълго само единадесет сантиметра.
— Знам! — нетърпеливо рече Холц. — Имате ли „Берета“?
— Да. Почти нов е, и е в отлично състояние. Струва…
— Не ме интересува колко струва. Ще изпратите сметката на чичо ми — кратко отсече Холц. — Нека да го видя.
— След минутки само.
Фредерик излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Холц отиде до прозореца, дръпна мрежестото перде и погледна надолу по улицата. Студените му очи разглеждаха минаващите хора, пълзящите коли. Нищо подозрително не видя, но подозрението беше дълбоко вкоренено в природата му. Пусна пердето и отиде до средата на стаята, когато Фредерик влезе, носейки картонена кутия.
— Има патрони за двадесет и пет зареждания — каза той като сложи кутията на масата. — Страхувам се, че нямам повече.
— Ще бъдат достатъчни. — Холц отвори кутията, извади пистолета, който лежеше върху памук и започна да го разглежда внимателно. Разглеждаше го с познаване и умение.
— Виждам, че разбирате от оръжие — отбеляза Фредерик, който го наблюдаваше. — Ще видите, че е в отлично състояние.
Холц не обърна внимание на забележката. Остана доволен от пистолета и отвори кутията с патрони, разгледа всеки един отблизо, после зареди пистолета.
— Ще го взема. Но ми трябва и ловджийски нож.
— Разбира се, г-н Холц. Ще ви донеса набор от най-доброто, което имам.
Отново Фредерик излезе от стаята и се върна след няколко минути с голяма кутия, която постави на масата. Като махна капака, той каза:
— Моля, направете сам избора си.
Около половин час Холц разглеждаше колекцията от ножове, преди да направи избора си.
— Ето този — посочи той, като повдигна един смъртоносен на вид нож с плоска абаносова дръжка и острие като бръснач, някъде около десет сантиметра дълго.
— Отличен избор. Най-хубавият нож, който имам в колекцията си — каза Фредерик. — Има си и калъф.
Той се разрови в кутията и извади мек калъф от сърнешка кожа с каишки за прикрепване.
Холц постави ножа в калъфа, после вдигна десния си крачол и завърза с каишките ножа на подходящо място. Като го понамести още малко той го остави да лежи прилепнат до плътната страна на прасеца. Дръпна надолу крачола си, походи из стаята и кимна.
— Ще го взема. Пишете го в сметката на чичо ми.
И като кимна едва забележимо, той излезе от хола, отвори входната врата, взе асансьора до входа на жилищния блок. „Берета“-та лежеше в джоба на панталона му, кутията с патрони в джоба на сакото, а ножа — завързан на крака му.
Откакто тръгна от Ню Йорк без никакво оръжие, Холц се бе чувствал като гол, но сега вече не. Вървеше със сигурна крачка към колата си, влезе в нея, извади картата и я разгледа и тогава тръгна към втория адрес.
Беше му малко трудно с улиците с еднопосочно движение и бавно движещия се поток от коли, но най-накрая дойде до голяма, двойна порта с табелка с номера, който търсеше и влезе в двора.
След няколко минути стоеше в красиво обзаведен кабинет, като се ръкуваше с висок, оплешивяващ швейцарец, който се представи като хер Вайдман.
— Чичо ви ми телефонира, г-н Холц. Винаги е голямо удоволствие за мен да направя нещо за него. Куфарчето е готово. Мога да ви уверя, че всичко е така, както го поръча чичо ви.
Холц кимна.
— Нямам много време — кратко каза той. — Дайте ми куфарчето.
Усмивката на Вайдман изчезна. Не беше свикнал на такова безцеремонно отношение, нито пък му харесваше как изглежда този висок, слаб мъж, с твърд, изпитателен поглед.
— Разбира се, разбира се — Той отиде до един шкаф, отключи го, и извади синьото козметично куфарче. — Това е съвършено копие. Ще видите от снимките, че…
— Опаковайте го! — изстреля Холц. — Бързам!
Вайдман взе куфарчето и излезе от кабинета. Какъв грубиян, мислеше си той, докато секретарката му опаковаше куфарчето. Кой би повярвал, че е племенник на Густав Холц?
Върна се с пакета и Холц го взе.
— Мога да ви уверя, че всичко беше изпълнено според инструкциите на г-н Холц — каза Вайдман, като се насили да се усмихне. — Има…