— Доволна ли си от това пътуване? — внезапно попита Лепски.
Карол се поколеба. Тя вярваше в това, че човек трябва винаги да казва истината.
— Ами, мислех си, че ще е по-вълнуващо — отговори накрая тя. — Много ми хареса Париж и се радвам, че дойдох чак дотук. Нямаше да знам какво всъщност представлява ако не бях дошла, нали?
— Да-а — Лепски неспокойно се раздвижи. — Но ако не бяхме дошли, помисли си какви пари щяхме да спестим.
— Това са мои пари и ги харча както си искам! — рязко отговори Карол.
— Разбира се, разбира се — побърза да каже Лепски.
— Ти само почакай да стигнем до Швейцария. Виждала съм снимки на планините и езерата… прекрасни са!
— А има ли нощен живот там?
— Разбира се! — твърдо отговори Карол, като се надяваше, че ще има. — Едно място като Монтрьо ще е много оживено от нощния живот. Има нещо, което забравяш, Том. Намерихме двама истински, прекрасни приятели. Клодет обеща да ми пише когато се приберем. С нея ще си кореспондираме.
— О, така ли? Има нещо в тези двамата, което ме притеснява.
Карол седна в леглото.
— Какво искаш да кажеш?
— Има нещо мошеническо в Пиер. По дяволите, изглежда прекалено перфектен. Непрекъснато се питам, защо чак толкова се старае, харчи пари за нас и ни разхожда с колата си — нас, двама американци, дошли изневиделица отнякъде си. Имам чувството, че скоро ще се опита да ни продаде и златна мина.
— Лепски! Направо си невъзможен! Имаш ужасното подозрително мислене на ченге! Ако някой е мил и приятен с теб, ти веднага си мислиш, че е мошеник! Срамувам се от тебе! — заяви Карол вбесена. — Как си представяш, че хората се сприятеляват? Сприятеляват се, защото се харесват взаимно! Дювинови ни харесват, значи са наши приятели. Не можеш ли да побереш това в ограничения си ум на ченге?
Лепски изстена. Ето ти, още една кавга се задаваше и можеше да продължи часове, а беше уморен.
— О’кей, о’кей, писенце. Сигурно е от полицейското ми обучение и от ограничения ми ум — съгласи се той, като придърпа чаршафа и се намести малко по-надолу в леглото. — Хайде да спим, а? Утре ни предстои доста дълго пътуване.
Карол пое отчаяно дъх.
— Винаги това „О’кей, о’кей, писенце“ когато не ти се ще да влизаш в спор. Нека ти кажа, Лепски, че Дювинови са чудесни хора и ние имаме много, много голям късмет, че ги открихме!
Лепски лекичко захърка.
— Ти чуваш ли ме какво ти казвам? — искаше да знае Карол.
— Разбира се, миличка. Лека нощ — промърмори Лепски, с подправена сънлива нотка в гласа, и започна силно да хърка.
Пиер и Клодет се върнаха в хотела малко след 1.30 през нощта. И двамата бяха без настроение, защото бяха загубили на рулетка.
Бяха взели душ, и сега лежаха на двойните легла в полуосветената от едната нощна лампа стая.
— Нямахме късмет тази вечер — мрачно каза Пиер.
— Не можем винаги да печелим, съкровище мое. Това, което ме безпокои е, че Лепски започват да се отегчават.
— Ами какво искаш, американци! Повечето от тях не могат да се адаптират към начина на живот в Европа. Още мъничко, милинка. На 20-ти ще сме в Монтрьо. Лу ще е там, за да ми даде копието на куфарчето. Щом го взема, ти ще отведеш двамата Лепски на разходка с параход. Когато Лу ми предаде куфарчето, той ще отлети за Цюрих да ме чака там. И щом като си тръгне, аз ще разменя куфарчетата. Като се върнете от разходката с Лепски, ще им кажа, че съм получил телеграма за това, че майка ми е болна, с опасност за живота и че ние трябва незабавно да се върнем в Париж. Веднъж след като се освободим от двамата Лепски, ще отидем с колата до Цюрих и ще се свържем с Радниц.
— Но ще можем ли да се освободим от Лепски? Представи си, че кажат, че ще се върнат в Париж с нас?
— Права си — Пиер се намръщи. — Трябва да открием какви са плановете им след Монтрьо. Нека им пробутаме идеята да отидат в Гщаад. Ти направи това, миличка. Говори с Карол и й кажи, че не могат евентуално да си тръгнат от Швейцария без да са видели Гщаад.
— Добре. После нищо друго. Като не пристигнем в хотел „Идън“ в Цюрих, Лу ще се сети, че сме го измамили. Може да се създадат трудности.
Пиер дълго мълча замислено, а после каза:
— Да караме подред. Това е генералният план. Да накараме Лепски да мислят за Гщаад. Аз трябва да взема иконата.
Клодет се протегна извън леглото си и погали ръката на Пиер.
— Мразя разделените двойни легла.
— Тук при мен има място — каза Пиер и отметна одеялото и чаршафа.
Клодет се измъкна от леглото си и се плъзна в неговото като нежно обви ръце около него.
Лу Брейди и Маги Шулц влязоха в салона на рецепцията на хотел „Палас“ в Монтрьо, а след тях вървеше носач с багажа им.