Морско-зелените очи на Маги се отвориха, като че ще изхвръкнат.
— А, не! Това е първият подарък, който си ми дал! Обожавам го! Не можеш да го вземеш!
Брейди беше очаквал, че тя ще се противопостави. На устните му се появи изнудваческата му усмивка.
— Трябва ми, котенце. Сега слушай, аз и ти веднага ще излезем, ще отидем до един от най-хубавите часовникарски магазини и аз ще ти купя красив часовник, за да се реванширам за куфарчето — самонавиващ се, от чисто злато, с диаманти. Какво ще кажеш?
— От чисто злато с диаманти, а мога да си купя и друго козметично куфарче?
Брейди й се усмихна.
— Така каза човекът.
Маги скочи на крака, а очите й сякаш пускаха лъчи от възбудата.
— Хайде да вървим! — Тя се втурна към вратата, но спря. — А после можем ли да се качим на онова параходче?
— И това даже ще направим.
Взеха асансьора и слязоха до долу и — наблюдавани от Сергас Холц — излязоха навън, на слънчевата светлина. Хванати под ръка се отправиха към най-близкия магазин за часовници „Омега“.
Брейди имаше късмет, че Маги лесно можеше да бъде удовлетворена. Страшно й хареса разходката до Евиан с параходчето. С безкрайно удоволствие се разхождаше по тясната главна улица, където бяха магазините. Взираше се във всички витрини, а когато не беше заета с това тя се любуваше на новия си часовник. Брейди, като си мислеше за милиона долари, които щеше да спечели, вървеше до нея, отегчен до безумие.
Вечерта посетиха казиното в Монтрьо, където Маги спечели двадесет франка и се побърка от удоволствие. Заведе я в „Хейзиланд“, където танцуваха между младите и за нейно голямо удоволствие, Маги предизвика подсвиркванията на мъжете наоколо. Любиха се до безумие когато се прибраха, а после заспаха.
На другата сутрин Брейди я заведе с колата да види стария дом на Ноел Кауърд. Маги се любуваше на планините и се наслаждаваше на пътуването. Излезе от колата пред входа на къщата на Кауърд, за да се полюбува. Седейки в колата, Брейди — въпреки, че умът му бе зает с предстоящата задача — я наблюдаваше и си каза, че хич няма да сбърка ако се ожени за тази красавица.
След като обядваха в „Льо Син“ — грил-ресторанта на хотел „Палас“ — Маги се замоли пак да се качат на корабчето. Направиха пътуване до Лозана и се върнаха в хотела точно навреме за вечеря.
Така мина денят. Маги обяви, че всичко страхотно й е харесало. После, докато лежеше заспала в ръцете му, Брейди си мислеше за утрешния ден. Дювин, заедно с Лепски, щяха да пристигнат. Надяваше се да не закъснеят. Тази операция беше въпрос на синхронизация по време. Той спа лошо тази нощ.
За да избегне италианските митнически власти, както и някой по-голям швейцарски граничен пункт, Дювин беше минал през Гренобъл, заобикаляйки Женева и поемайки пътя покрай езерото Леман, откъм френската му страна, към швейцарската граница до Свети Жиндолф.
И двамата Лепски бяха прекарали целия си живот във Флорида и никога не бяха виждали толкова големи и впечатляващи планини като тези по „пътя на Наполеон“. Дори Том беше впечатлен. А Карол изпадна в екстаз.
— Том! — извика тя. — Само погледни тази гледка! Струва колкото и останалата част от пътуването ни.
Дювин въздъхна с облекчение. Е, поне имаше нещо, което да им харесва на тия двама трудни туристи.
— Ами, да — отвърна Лепски неохотно. — Доста е хубава, но и нашите Скалисти планини са толкова хубави.
— Лепски! Ти пък кога си виждал Скалистите планини? Недей да показваш невежеството си! — Карол му хвърли унищожителен поглед.
— Е, имаме си и Големия каньон — каза Лепски, защитавайки се. — А него нищо не може да го бие.
— А ти кога си виждал Големия каньон?
Лепски издаде звук, сякаш се разсипваше чакъл и Клодет побърза да се намеси:
— Скоро ще стигнем до езерото Леман. От едната страна е в Швейцария, а от другата — във Франция. Много добре наредено, нали?
— Ах, че хубаво! — възкликна Карол. — Знаеш ли, Клодет, всичко това страшно ми харесва.
— Кога ще ядем? — попита Лепски.
— Има един малък ресторант недалеч оттук — каза Дювин. Той се беше отказал да се опитва да угоди на тези двамата с хубава храна. Защо да пилея пари за тях, мислеше си той, когато това, което искат е проклетата им пържола.
Дювинови с удоволствие изядоха поръчаните порции подправени с къри, но пържолите се сториха много жилави на Лепски.
— Трябваше да си донесем мелачката, миличка — каза Лепски, като дъвчеше здраво. — Тогава можеше да имаме кайма.
Карол му каза да млъкне.
След половин час каране щяха да са на швейцарската граница и Дювин, знаейки, че това е последното препятствие, с усилие контролираше безпокойствието си.