— Швейцарските митничари понякога могат да бъдат неприятни — казваше той на Лепски, докато пътуваха покрай езерото. — Остави ги на мен. Ще им кажа, че си известен американски полицай. Могат да ни накарат да отворим багажа си. Номерът с тях е да им подадеш кокалче. Ще спрем в съседното село и ще купим шотландско уиски, което ще декларираме.
Лицето на Лепски светна.
— Уиски? Чудесна идея!
Спряха пред един магазин за спиртни напитки, точно преди границата и купиха две бутилки уиски и две бутилки шампанско.
— Това ще оправи работата — каза Дювин, поставяйки бутилките в багажника на колата. Като погледна багажа и видя синьото козметично куфарче, което беше отгоре и биеше на очи, той го побутна по-близо до собствения му багаж и го покри с палтото на Клодет; новите куфари на Лепски останаха пред погледа му.
Върна се, седна в колата, и потегли по тясната улица, водеща до френския митнически пункт. Ръцете му бяха влажни, а устата му суха.
Френският митничар им помаха да минат. Продължиха няколкото метра към швейцарския митнически пункт.
Двама високи мъже в сива униформа излязоха навън.
— Остави всичко на мене — каза Дювин, като сваляше прозореца от неговата страна.
Лепски застана нащрек. Полицейският му тренинг му подсказваше, че Дювин е неестествено напрегнат и това го озадачаваше. Чудеше се защо Дювин обръща толкова внимание на това. Каза си да се отпусне. Дювин сигурно знае от опит какво да прави. Подаде паспортите на Дювин и той, заедно със собствения му паспорт и този на Клодет, ги подаде на служителя, като му кимна приятелски.
Митничарят го огледа със студен, втренчен поглед, после отстъпи назад и започна да проверява паспортите. Подаде му ги обратно след дълго и внимателно разучаване.
— Имате ли нещо за деклариране? — попита той на френски.
— Не, нищо. Две бутилки уиски и две шампанско — нищо друго — отговори му Дювин.
— Моля, отворете багажника.
— Какво казва? — попита Лепски, раздразнен от това, че разговорът се водеше на френски.
— Иска да отворя багажника — отговори Дювин, като излизаше от колата.
— Защо?
— Обикновено искат това — рязко му отвърна Дювин, като се молеше на Бога Лепски да замълчи.
Обиколи колата и отвори багажника. За негов ужас, Лепски също излезе от колата и дойде при него.
— Кой е багажът на господина от Америка? — попита митничарят.
— Тези два сини куфара.
— Моля, кажете му да ги донесе до сградата на митницата.
Дювин се обърна към Лепски.
— Искат да проверят вашите куфари.
— Защо, по дяволите? — Лепски извади полицейското си свидетелство и го пъхна под носа на митничаря. — Кажи му кой съм!
Усещайки, че струйка пот се стича по лицето му, Дювин каза:
— Този господин е високопоставен офицер от американската полиция. Не желае да му пипате куфарите.
Полицаят започна внимателно да изучава полицейското свидетелство и значката на Лепски.
— Господинът не говори ли френски или немски?
— Не, той е американец.
— Какво казва този? — искаше да знае Лепски и краката му затанцуваха с надигането на гнева му.
Служителят го наблюдаваше с интерес. Обичайният за Лепски боен танц преди гневът му да избухне беше нещо ново за митническия служител.
— На господина да не би да му се ходи до тоалетната? — попита той Дювин.
— К’во казва този? — попита Лепски, този път с гласа си на полицай.
— Пита дали не искаш да пуснеш една вода? — пошепна Дювин. — Учуден е защо подскачаш нагоре-надолу.
Лепски направи усилие да се спре. Издаде такъв звук, сякаш електрическа бормашина се забива в някакъв чеп. Служителят отстъпи крачка назад и зяпна в Лепски.
— Лепски! Престани да се излагаш! — извика Ка-рол, като се измъкна от колата и се присъедини към тях. — Направи това, което казва човекът.
Служителят се обърна към Дювин.
— Моля ви, кажете на господина, че имаме нареждане да проверяваме всякакъв багаж, притежание на американци. Съжаляваме, че ви причиняваме неудобство, но това са нашите нареждания.
— Разбирам — отвърна Дювин, а ризата му се беше залепила на гърба му от студената пот. — Трябва ли да прегледате и моя багаж?
— Това не е необходимо.
— К’во казва? — отново попита Лепски.
Дювин му обясни.
— Няма да отнеме много време, Том. Просто иди с тях.
— Направи каквото ти казват! — сряза го Карол. — Защо трябва винаги да се правиш на глупак?
Лепски стисна юмруци, преглътна една ругатня, и каза със задавен глас:
— О’кей, о’кей, нека тогава този досадник да прерови багажа ни! Какво ли ме интересува!