Знаеше, че не е рожденият ден на Карол. Само преди пет месеца Джейкъби го беше спасил от това бедствие. Но каква годишнина?
Карол страшно се засягаше от някоя пропусната годишнина. Лепски смяташе, че тя не е с всичкия си да държи на такива отегчителни работи. За нея беше жизнено важно той да помни нейния рожден ден, своя рожден ден, годишнината от сватбата им, деня, в който го повишиха, деня, в който се преместиха в тази едноетажна къща. Ако забравеше, тя правеше живота му непоносим поне за една седмица.
Лепски се стегна. Трябваше да изиграе този номер без предварителна подготовка. Така му се искаше да си спомни, за Бога, датата на годишнината от сватбата им: това беше важната дата. Ако беше пропуснал нея, знаеше, че лошо му се пише за цял един месец.
После чу как Карол, между тракането на тенджери и тигани, започва да пее. Нейната интерпретация на „Ти, аз и любовта“ го накара да настръхне. Карол не пееше добре, но гласът й беше мощен.
Зашеметен, Лепски отиде до кухненската врата и се загледа в тъмнокосата си, хубава съпруга, която-‘ беше препасала престилка и танцуваше из кухнята като си тактуваше с дървена лъжица.
Господи! Тя ми е пипнала шишето с уиски!
— Здравей, миличка — дрезгаво каза той. — Върнах се.
Карол подхвърли лъжицата във въздуха и се спусна към него, обгръщайки го с ръце и го целуна с най-горе-щата целувка от медения месец насам.
— Том, миличък! М-м-м! Чудесно! Хайде пак!
Уиски или не, Лепски реагира. Ръцете му бавно преминаха по дългия й строен гръб и още по-надолу, като я притегли силно към себе си.
Карол решително го отблъсна.
— Не сега, после. Ето, хайде помагай — и като го остави зашеметен, тя с валсова стъпка се понесе към хладилника и извади бутилка шампанско. — Отвори това. Вечерята ще е готова след минутка.
Лепски зяпаше бутилката и за малко не я изпусна.
— Ама, миличка…
— Отвори я. — Тя се върна до печката и обърна две огромни пържоли, премести голямо количество пържен лук и разбърка картофките, започнали да хващат приятна коричка.
— Разбира се… разбира се. — Лепски се замъчи с телта, а после с животинска сила измъкна тапата, която прехвърча през кухнята. Виното закипя навън и Карол му бутна две чаши в ръцете. Той наля чашите, все още в омая.
— Да пием за нас! — извика Карол драматично като взе една от чашите. — Най-чудесните хора на света!
— Да — потвърди Лепски и се зачуди дали въобще е останало нещо от любимото му шотландско уиски „Къти сарк“.
— Хайде, идвай да ядем! — извика Карол и изпразни чашата си. — Отвори виното. На масата е.
— Да, сега — Лепски влезе с решителна стъпка в малката им трапезария.
Масата беше наредена. В средата като украшение имаше ниска тумбеста ваза с рози, а една бутилка от най-доброто калифорнийско червено вино чакаше той да й обърне внимание.
Започна да смята на ум. Шампанското… виното… розите! Исусе Христе! Тя трябва да е прахосала всичките пари, отделени за домакински нужди!
Карол влезе, носейки две чинии, натоварени с пържолите, пържения лук и пържените картофки.
— Добър апетит! — му пожела тя, сядайки на масата. — Аз ще налея виното.
Гладът надделя над страховете на Лепски. Не беше ял по-хубава пържола откакто се помнеше. Лакомо се нахвърли на яденето.
— Прекрасно! — възкликна той с пълна уста. Тогава го порази една мисъл. — Такава една пържола трябва да струва цяло състояние.
— Наистина струва цяло състояние — самодоволно рече Карол. — Доставена е от Едиз.
Лепски спря да яде, чувствайки как го пронизва хлад. Едиз беше най-скъпият магазин за месо в града. Често беше надничал през витрините им, гледайки съблазнителното, сочно месо, а после като погледнеше цените бързо си тръгваше ужасен.
— От Едиз ли?
— Най-добрите.
— Да-а — започна да яде по-бавно. — Виждам, че си окосила тревата, миличка. Изглежда чудесно. И аз можеше да го направя.
— Хванах Джак да я окоси. Не исках ти да се занимаваш с това в тая жега.
— Джак? Тоя малък мизерник на съседите? Той ли я окоси?
— За пет долара би застрелял и баща си.
— Пет долара? Дала си на тоя помияр пет долара?
— Той искаше десет, но аз се спазарих.
Лепски затвори очи.
— Яж, миличък. Недей да седиш и да гледаш толкова печално — Карол захихика. — Всичко е наред. Ще ти издам една тайна.
Лепски я огледа.
— Слушай, пиленце, това да не е някаква проклета годишнина, която съм забравил? Прахосала си пари като луда. Знаеш, че нямаме никакви пари.
— Знам, че ти нямаш никакви пари, но аз имам.
Лепски присви очи.
— От кога това?
— От тази сутрин. Спомняш ли си г-н Бен Айзаакс, моя специален клиент когато работех в „Американ експрес“?