После се върнаха в хотел „Палас“; разбраха се да се срещнат в бара в 20.00 часа, за да отидат до кея с корабчетата. Никой от тях не забеляза един съсухрен, възрастен мъж, който седеше във фоайето и ги наблюдаваше как влизат в асансьора.
Когато бяха вече в тяхната стая, Дювин се обърна към Клодет.
— Повече не издържам! Тия двамата ме подлудяват! Още тази нощ ще взема козметичното куфарче! Слушай сега, скъпа, ще се срещнем с тях в бара и аз ще им кажа, че съм получил телеграма от брат ми за състоянието на майка ми. Той ще ми позвъни в девет и половина, така че аз трябва да остана да чакам обаждането му. Ти ще ги заведеш на корабчето. Ще се върнете към единадесет. Аз ще съм във фоайето и ще им кажа, че трябва да тръгваме незабавно, защото майка ми си отива. Ей сега веднага ще си оправим багажа. Щом като ти тръгнеш с тях, ще разменя куфарчетата и ще сложа нашия багаж и козметичното куфарче на Лепски в Мерцедеса. Ще кажа на Лепски, че ще е по-бързо да се върнем в Париж с колата, тъй като има мъгла в Женева. Ще им кажа да помолят портиера да им поръча кола от „Херц“, с която да отидат в Гщаад.
Клодет обмисли всичко това.
— Не мислиш ли, че ще искат да дойдат с нас?
— Не и след като им изградих такава представа за Гщаад. Видя ли погледа в очите на Том, като споменах пържолите от Кобе и разкошните момичета?
Клодет потуши напиращия смях.
— Какъв шок ще получи като стигне там!
— За по-сигурно, ще му кажа, че съм им запазил стая в най-добрия хотел, „Гщаад Палас“.
— Но, съкровище, „Палас“ не го отварят чак до декември.
— Той няма да разбере това докато не пристигнат там. Хайде, захарче, да опаковаме багажа.
В 20.00 часа Дювинови влязоха в бара, а на лицата им стоеше безпокойство. Лепски бяха вече там, и той се беше посветил изцяло на едно двойно уиски, а Карол се запознаваше с двойно сухо мартини.
Като видя израза на лицата им, Лепски попита:
— Неприятности?
— Надявам се, че не — Дювин седна, след като придърпа стол за Клодет. — Получих телеграма от брат ми. Казва, че майка ми е доста зле и ще ми телефонира довечера, за да ми каже дали да се връщаме или не.
— Колко жалко! — възкликна Карол. — Толкова съжалявам.
— Да, и аз също — обади се Лепски. Той направи знак на сервитьора. — Може и да не е чак толкова зле. Какво ще пиете?
— Уиски за мен и мартини за Клодет, ако обичаш. Да, както казваш, може и всичко да е наред. — Почака докато им сервират напитките. — Макар, че трябва да кажа тук, Том, вие тримата трябва да отидете на разходката с параход. Когато се върнете, аз мога да имам и добри новини.
— О, не! — възкликна Карол. — Не можем да тръгнем и да те оставим тук да седиш и да се безпокоиш. О, не!
— Тя е права — потвърди Лепски. — Нека да седим тук и да чакаме. Можем да вечеряме в хотела.
За момент, Дювин се почувства натясно, но после плодовитият му мошенически ум задействува.
— Това не се налага, Том, но оценявам вашата загриженост. И двамата сте истински приятели, но моля ви, направете това за мен. Клодет никога не е била на разходка с параходчето през нощта. Тя чакаше това с нетърпение. — Той не поглеждаше към Клодет, която с усилие успяваше да контролира израза на учудване. — Ще заведеш ли момичетата, Том? На Карол също много ще й хареса. Няма никакъв смисъл всички да изпуснем такава разходка. Моля ви, бъдете добри да доставите на Клодет това удоволствие.
Поставено по този начин, Лепски нямаше как да откаже.
— Ами, да, разбира се. Остави на мен. Ще осигуря на момичетата истинско забавление.
След като беше прекарал една вечер на швейцарско корабче — където един акордеон и една цигулка издаваха звуци, които само швейцарците обичаха и където възрастни, дебели хора подскачаха нагоре-надолу и имаше свински пържоли за вечеря — Дювин силно се съмняваше, че ще имат истинско забавление. Той разчиташе на Клодет — да се преструва, че й харесва.
— Благодаря ти. — Той погледна часовника си. — Параходчето тръгва в девет часа, така че вие може би трябва да помислите да се приготвите за тръгване.
Като привърши набързо питието си, Лепски се изправи.
— О’кей, момичета. Да вървим.
Възрастният мъж със съсухрен вид, който четеше вестник докато си отпиваше от уискито с лед, видя как компанията излезе от бара. И той стана, отиде в салона на рецепцията и видя как Лепски отведе Карол и Клодет към въртящата се врата.
И Дювин ги проследи с поглед, след което отиде до асансьора. Възрастният мъж също влезе с него в асансьора и тръгна по дългия коридор, последван от Дювин.
В стаята си, Дювин почака няколко минути, после внимателно отвори вратата и огледа дългия, празен коридор.