— Лу, момчето ми! Какво маскиране! Нали си Лу?
Брейди радостно се разсмя.
— Да, аз съм. — Той размаха куфарчето. — Успех!
— Мили мой, обичен мой! — възкликна Кендрик. — Знаех си, че можеш да го направиш! Това е прекрасно!
— Когато ме помолят да свърша нещо, аз го свършвам. — Брейди постави куфарчето на масата, наля шампанско в чашата на Кендрик и отпи. — Но имаше неприятности.
— Лоши ли?
— Няма значение. Справих се. Дювин се опита да играе двойна игра.
— Ах, колко ужасно!
— Аз го сложих на място. Това е последната работа, която получава от нас. Нека се качим горе, Клод, и да отворим куфарчето. Кога ще вземеш парите?
— Утре. Имам уговорена среща с Радниц. Казах му, че ще пристигнеш. Той каза, че ще приготви парите.
— Прекрасно. Да отидем в твоята стая.
Докато отиваха към асансьора, Кендрик каза:
— Донесъл съм необходимите инструменти за отварянето на куфарчето. Не трябва да повредим иконата.
— По-добре ми дай аз да го направя — каза Брейди. — Аз знам как.
Вече горе, в стаята на Кендрик — на затворена и заключена врата — Кендрик даде на Брейди комплект инструменти и седна да гледа.
Докато работеше Брейди му разказа набързо как е успял да изиграе Дювин. Докато слушаше Кендрик издаваше звуци и току оставаше с отворена уста.
— Кой би повярвал? — каза той, докато Брейди разглобяваше страните на куфарчето с помощта на инструмент, който използваше като лост. — Моля те внимавай, шери. Ще бъде нещо ужасно даже само драскотина да има на такова скъпоценно нещо.
— Ето я. — Брейди лекичко повдигна една дървена плоча от фалшивото дъно на куфарчето. — Всичките тези хубавички милиони.
После и двамата мъже замряха и се взряха в парчето чамово дърво. Сърцето на Кендрик прескочи един удар. Той грабна дървената плоча от ръцете на Брейди.
— Това не е иконата! Това е просто парче дърво! — каза Кендрик с дрезгав глас.
Шокът беше прекалено голям за Брейди. Грабна парчето дърво от ръцете на Кендрик с разширени очи се взря в него, после го запрати на пода.
Дювин го беше надхитрил! Някакси беше успял да подмени куфарчето, но как? Веднага след като този кучи син бе откраднал куфарчето на Лепски, непрекъснато беше под неговото наблюдение.
Кендрик внезапно се изправи.
— Ти, измамнико! — разкрещя се той. — Дай ми иконата. Аз…
— Затвори си устата! — изръмжа Брейди. — Дювин е свършил това! Вероятно точно сега е при Радниц и му я предлага на половин цена!
Кендрик затвори очи. Знаеше, че Радниц няма да се поколебае да направи сделка с Дювин. Мислеше си за парите, които бе похарчил, за да организира тази изложба. Мислеше си за Луис дьо Марни, който чакаше своя дал. Знаеше, че няма какво друго да направи, освен да се върне в галерията си.
Вяло махна с ръка към вратата.
— Върви си. И нека никога повече не видя ужасното ти лице — и като извади носната си кърпа, се разрида.
Предишната вечер Сергас Холц беше влязъл в кабинета на Херман Радниц и бе поставил синьото козметично куфарче на бюрото му.
— Вашите разпореждания, сър, бяха изпълнени.
Радниц се усмихна.
— Отлично! Разкажи ми как стана.
Холц имаше отегчен вид.
— Нямаше проблеми, сър. Лепски и жена му, заедно с техните приятели отидоха да обядват. Брейди също отиде в ресторанта да обядва. Използвах тази възможност и размених куфарчетата.
— Разпореди се да отворят куфарчето, искам да видя иконата.
Холц взе куфарчето и излезе от стаята. Подаде куфарчето на Митен.
— Има един предмет, скрит на дъното на това куфарче. Г-н Радниц иска да го види — каза той и си тръгна.
След половин час, Митен влезе в кабинета на Радниц и благоговейно постави иконата на Екатерина Велика на бюрото пред Радниц.
— Великолепно произведение на изкуството, сър, ако ми бъде разрешено да кажа това — рече той.
Радниц вдигна иконата, а жабешкото му лице светна от удоволствие.
— Прав си, Митен. Една от най-големите скъпоценности в света. Виж дали можеш да се свържеш с Василий Вреншчов. Кажи му да дойде щом може.
Чак на следващия ден, когато Пиер и Клодет Дювин планираха как да се отърват от Лепски и Карол, а Брейди се дегизираше като Джон Уилис, Фолксвагенът на Вреншчов приближи и спря пред вилата на Радниц. Бавно се изкачи по мраморните стъпала с тежката стъпка на един стар човек.
Митен отвори входната врата, погледна изненадано към Вреншчов и попита:
— Изглеждате зле, господин Вреншчов. Вие не сте добре?
— Не. Няма да остана за обяд — отговори му Вреншчов, а пълното му лице беше самата тъга.
— Няма да останете за обяд? Това е много жалко. Главният готвач е приготвил специалитет с фазан за вас. Сигурен ли сте?