Лепски изду гръдния си кош.
— Да. Струва ми се, че ще трябва да изиграя тази роля. Красив и секси, а? О’кей, пиленце, хайде да изхарчим малко пари. — Той спря и подуши въздуха. — Нещо гори ли?
Карол нададе сподавен вик.
— Ябълковия ми сладкиш!
Тя скочи на крака и се втурна към кухнята. Стонът й на отчаяние, който беше чувал толкова пъти, го накара да грабне салфетката си, за да задуши напушващия го смях.
Глава 2
Херман Радниц седеше под сенника на терасата на мезонетния си апартамент в хотел „Белведере“ и разучаваше един правен документ.
Скритите от клепачите очи, гърбавият нос, устата — почти без устни, кожата на петна и късото, дебело тяло, му придаваха вид на отвратителна жаба. Външния му вид никога не бе го безпокоил. Имаше пари и власт и му беше забавно като гледаше как и мъже, и жени раболепничеха и го ласкаеха, особено жените.
Тази сутрин, той скалъпваше една сделка, с която щеше да пипне много пари. Имаше няколко проблема от правен характер, които трябваше да се изгладят, но Радниц беше майстор на изглаждането на правни проблеми.
Той вдигна очи и през спуснатите си клепачи прозря раздразнение когато Густав Холц, секретарят му, тихо премина през терасата.
Густав Холц, някъде около петдесетте, беше висок, слаб и с оредяваща коса, с дълбоко поставени очи и жестока уста. Беше математически гений, човек без скрупули, свободно владееше осем езика, притежаваше политическа проницателност и вещина. Беше дясната ръка на Радниц.
— Какво има? — грубо попита Радниц. — Зает съм!
— Клод Кендрик е тук, сър. Желаете ли да го видите? Има уговорен час за тази сутрин.
Радниц остави документа.
— Ще го приема — той посочи договора. — Погледни това, Холц. Десетата клауза. Нещо не ми харесва. Трябва да се представим по-добре.
Холц взе документа и влезе вътре. След минута през терасата премина Кендрик, безупречно облечен в небесносин ленен костюм, с грижливо сресана перука, поставена добре този път и с куфарче в ръка.
Радниц го огледа неприязнено.
— Какво искаш? Зает съм.
Кендрик се страхуваше от Радниц, но знаеше, че той е човекът, който имаше нужните му пари. Пълното му лице се изкриви в мазна усмивка.
— Зает ли? Кога ли не сте — измърка той, като приближи към масата. — Простете ми, че ви безпокоя, г-н Радниц, но имам нещо, към което мо-о-оже би, може би ще проявите интерес.
Радниц повдигна рамене, после махна с ръка към един стол.
— Какво е то? Седни.
Кендрик отпусна огромната си маса на стола.
— Много сте любезен, г-н Радниц. Голяма привилегия е…
— За какво става дума? — излая Радниц.
Кендрик трепна. Този ужасен човек, предупреждаваше той себе си, беше в лошо настроение. Кендрик си даде сметка, че обичайният му мек, ласкателен подход само би раздразнил Радниц. Той веднага премина към същността на предложението си.
— Изложбата на Ермитажа във Вашингтон — каза той.
В прихлупените очи на Радниц се появи интерес.
— Е, и какво за тази изложба?
— Може да не сте видял каталога. Прекрасни произведения на изкуството… великолепни…
— Виждал съм го. Е, и какво?
Кендрик извади от дипломатическото куфарче илюстрирания каталог на изложбата. Отвори го на страница петдесет и четвърта, после почтително постави отворения каталог на масата.
Побутна го към Радниц.
— Това великолепно нещо.
Радниц взе каталога и започна да изучава иконата. Прочете подробното описание, като лицето му остана безизразно, а после погледна Кендрик.
— Е, и какво?
— Забележително, уникално съкровище — Кендрик извика усмивката на делфин на лицето си. — Вероятно първата икона, която…
— Мога да чета — грубо го спря Радниц. — Какво общо има това с мене?
— Разбирам, сър, че на свободния пазар тази икона би струвала поне двадесет милиона долара.
Радниц постави на масата каталога, а погледът му беше замъглен.
— Възможно е, но не е за продан. Тя е притежание на Съветския съюз.
— Разбира се, г-н Радниц, но какво ли не се случва. Да предположим, че тази икона се появи на пазара. Бихте ли проявили интерес да я купите, за да кажем, осем милиона долара?
Радниц дълго стоя втренчен в Кендрик, който му се усмихваше с надежда.
— Ти сериозно ли говориш? — попита Радниц с раздразнение.
— Да, сър… съвсем сериозно — отговори Кендрик, но усмивката му малко увехна.
Радниц се изправи и отиде до редиците цветя, ограждащи терасата. Стоеше с гръб към Кендрик и се взираше надолу към плажа и морето, а умът му работеше усилено.
Като го наблюдаваше, Кендрик почувства как сърцето му запърха.
„Рибата кълве“, помисли си той.