— Здрасти, мамо! Как си?
— Искаш ли да се видим? Може да обядваме заедно.
— Добре. Днес ли?
— Ако можеш — каза тя и пое въздух така, че прозвуча като ридание. — Наистина трябва да те видя.
— Добре. — Стомахът ми се сви от безпокойство. Не обичах да чувам майка си толкова разстроена. — Къде ще се срещнем?
— С Кланси ще дойдем да те вземем. Обедната ти почивка е точно в дванайсет, нали?
— Да. Ще ви чакам пред сградата.
— Добре — каза тя, замълча и след миг добави: — Обичам те.
— Знам, мамо. И аз те обичам. — Затворих и останах с поглед, вперен в телефона.
Какво ли ще се случи със семейството ми от сега нататък?
Изпратих на Гидиън съобщение, че няма да мога да обядвам с него. Трябваше да вкарам отношенията с майка ми в релси.
Бях наясно, че ще ми е необходима доста кафе, за да се справя с всичко през днешния ден, затова отидох да си налея една чаша.
Станах от бюрото точно в дванайсет и се отправих към фоайето. С напредване на времето вълнението от предстоящото ми пътуване с Гидиън нарастваше все повече. Далече от Корин, Диана и Брет. Тъкмо минавах през въртележките, когато го забелязах.
Жан-Франсоа Жиро стоеше до бюрата на охраната, беше много привлекателен и изглеждаше съвсем по европейски. Чупливата му тъмна коса беше по-дълга, отколкото на снимките, които бях виждала, лицето му не бе така загаряло от слънцето, а линията на устните му беше по-решителна. Имаше брадичка във формата на катинарче. На живо светлозелените му очи бяха по-впечатляващи, отколкото на снимката, макар да бяха леко зачервени от умора. В краката му имаше малък куфар, затова предположих, че е дошъл тук направо от летището.
— Mon Dieu! Защо асансьорите в тази сграда са толкова бавни? — обърна се той към охраната с типичен френски акцент. — Невъзможно е на човек да са му необходими цели двайсет минути, за да слезе от последния етаж.
— Господин Крос идва насам — отговори му сухо човекът от охраната, без да става от стола си.
Жиро като че ли усети погледа ми, извърна глава към мен и присви очи. Отдръпна се от бюрото и тръгна насреща ми. Кройката на костюма му беше по-различна от тази на костюмите на Гидиън. Сакото бе по-вталено на кръста, а крачолите на панталона по-тесни. Първото ми впечатление беше за човек, който е прекалено спретнат и скован, човек, който упражнява властта си, като налага правила.
— Ева Трамел? — попита той.
Стреснах се, че ме разпозна.
— Господин Жиро — отвърнах аз и му подадох ръка.
Той пое дланта ми и за моя най-голяма изненада се наведе и ме целуна по двете бузи. Целувките едва ме докоснаха и бяха някак между другото, но това не беше най-важното. Макар че беше французин, не очаквах подобен жест от човек, който ми е напълно непознат. Отдръпна се, а аз го изгледах, вдигнала учудено вежди.
— Имате ли време да поговорим? — попита той, все още държейки ръката ми в своята.
— Страхувам се, че днес това е невъзможно — отвърнах аз и леко издърпах ръката си.
Тук анонимността ми беше гарантирана от огромното пространство, изпълнено с хора, които бързат напред-назад, но като имах предвид, че Диана дебне наоколо, трябваше много да внимавам с кого може да ме види.
— Имам среща за обяд, а след работа трябва веднага да си тръгна.
— Тогава може би утре?
— Този уикенд ще бъда извън града. Можем да се видим най-рано в понеделник.
— Извън града. С Крос ли?
Наклоних глава настрани, опитвах се да разбера какво иска от мен.
— Това изобщо не ви влиза в работата, но да, с него.
Казах му истината, за да е наясно, че в живота на Гидиън има жена и тя не е Корин.
— Не ви ли притеснява това — започна той с доста по-хладен тон, — че е използвал съпругата ми, за да ви накара да ревнувате и така да ви върне при себе си?
— Гидиън иска да е приятел с Корин. А приятелите прекарват доста време заедно.
— Блондинка сте, но не може да сте чак толкова наивна, че да повярвате в това.
— Стресиран сте — контрирах аз, — но не може да не осъзнавате, че в момента се държите като задник.
Долових присъствието на Гидиън още преди да усетя ръката му върху рамото си.
— Извини се, Жиро — намеси се той, тонът му беше опасно любезен. — И го направи искрено.
В погледа, който Жиро му отправи, имаше толкова гняв и омраза, че от притеснение запристъпвах от крак на крак.