— Много невъзпитано от твоя страна да ме оставиш да чакам толкова дълго, Крос.
— Ако исках съзнателно да те обидя, щеше да го усетиш — отвърна Гидиън и устните му образуваха линия, тънка като бръснач. — Извини се, Жиро. Винаги съм се отнасял любезно и с уважение към Корин. Трябва да се държиш към Ева по същия начин.
За страничния наблюдател позата на Гидиън би изглеждала спокойна и отпусната, но аз усещах гнева отвътре. Усещах го и в двамата мъже — кипящ в единия, а в другия — леденостуден. Напрежението нарастваше с всеки изминат момент. Имах чувството, че пространството около нас ни притиска, което беше безумно, като се има предвид колко огромно е фоайето и колко високо се издига таванът му.
Обзе ме страх, че двамата ще се сбият, без да се интересуват от факта, че наоколо е пълно с хора, затова хванах ръката на Гидиън и леко я стиснах.
Жиро погледна стиснатите ни ръце, след това вдигна глава и срещна очите ми.
— Pardonnez-moi — каза той и леко кимна. — Вината не е ваша.
— Да не те задържаме повече — каза тихо Гидиън и погали с палец кокалчетата на ръката ми.
Аз обаче се поколебах, не ми се тръгваше.
— Трябва да сте до съпругата си — обърнах се към Жиро.
— Тя би трябвало да е до мен — поправи ме той.
Спомних си, че не я е последвал, когато го е напусната. Беше предпочел да хвърли вината за всичко върху Гидиън, вместо да се опита да спаси брака си.
— Ева! — извика майка ми, беше влязла във фоайето, за да ме търси.
Приближи към нас, беше с обувки „Лубутен“ в телесен цвят и мека копринена рокля в подобен нюанс. Беше като светло петно в тъмното покрито с мрамор фоайе.
— Хайде, ще те изпратя, ангелче — каза Гидиън. — Изчакай ме минутка, Жиро.
За миг се поколебах, преди да си тръгна.
— Довиждане, мосю Жиро.
— Госпожице Трамел — каза той и откъсна поглед от Гидиън. — До скоро виждане.
Тръгнах си, защото нямах друг избор, но не ми беше приятно. Гидиън дойде с мен да пресрещнем майка ми и аз го погледнах, без да крия притеснението си.
Очите му ме успокоиха. Съзрях в тях същата сила и безкомпромисен самоконтрол, които бях видяла още при първата ни среща. Можеше да се справи с Жиро. Можеше да се справи с всичко.
— Приятен обяд — пожела ни той, целуна майка ми по бузата, след това се наведе над мен и целуна силно устните ми. Гледах го, докато се отдалечава, притесняваше ме напрежението в погледа на Жиро, който го очакваше.
Майка ми ме хвана под ръка и по този начин привлече вниманието ми.
— Здрасти — поздравих я аз и се опитах да забравя тревогите си.
Очаквах да ме попита дали господата ще се присъединят към нас за обяд, тъй като любимото й занимание бе да прекарва времето си в компанията на красиви богати мъже, но тя не го направи.
— Да не би с Гидиън да се опитвате да изгладите нещата помежду си? — попита тя вместо това.
— Да.
Огледах я, преди да мина пред нея през въртящата се врата. Изглеждаше по-крехка от всякога, кожата й беше бледа, а в погледа й не проблясваха обичайните искри. Изчаках я да дойде при мен, сетивата ми се опитваха да се приспособят към резкия контраст между прохладното и тихо фоайе и непоносимата жега и ужасния шум на забързаната улица.
Усмихнах се на Кланси, когато отвори задната врата на колата.
— Здрасти, Кланси!
Той отвърна на усмивката ми, докато майка ми се наместваше грациозно на задната седалка. Поне ми се стори, че ми се усмихва. Устните му леко се изкривиха.
— Как си? — попитах го аз.
В отговор на въпроса ми той само кимна отсечено с глава.
— А вие?
— Справям се.
— Всичко ще е наред — каза той, докато се качвах в колата при майка ми.
Беше много по-уверен в това от мен.
Първите няколко минути от обяда ни преминаха в конфузно мълчание. Слънчевата светлина навлизаше през прозорците на „Ню Американ бистро“, където майка ми беше избрала да обядваме, и правеше неудобството ни още по-осезаемо.
Изчаквах да започне, тъй като тя беше тази, която искаше да разговаряме. Имаше много неща, които трябваше да й кажа, но първо исках да разбера кое според нея е най-важното. Дали иска да говорим за това, че е предала доверието ми, като е сложила проследяващо устройство в ролекса? Или за това, че е изневерила на Стантън с баща ми?
— Красив часовник — отбеляза тя, вперила поглед в новия ми часовник.