— Толкова ли си сигурна в Крос?
Отново насочих вниманието си към Жиро.
— Да. Но това не означава, че не бих искала да си вземеш жената и да си я закараш обратно във Франция.
Той изкриви устни в тъжна усмивка.
— Влюбена си в Крос, нали?
— Да.
— Защо?
Въпросът му ме накара да се усмихна.
— Не се надявай, че ще разбереш какво намира в него Корин, като ти кажа аз какво намирам в него. Той и аз, ние… двамата се държим много по-различно един с друг, отколкото с други хора.
— Забелязах това. Той е различен.
Жиро отпи от виното и видимо му се наслади, преди да преглътне.
— Извини ме, но не разбирам защо съм тук с теб. Какво искаш от мен?
— Винаги ли си толкова пряма?
— Да — отвърнах и свих рамене. — Започвам да проявявам нетърпение, когато съм объркана.
— Тогава и аз ще съм прям. — Протегна се и хвана лявата ми ръка. — На пръста ти е останала бяла следа от пръстен. Явно е бил доста голям. Предполагам, че е годежен, нали?
Погледнах ръката си и видях, че е прав. На безименния ми пръст имаше голям квадрат, който бе по-светъл от останалата кожа. За разлика от майка ми, която беше много бяла, бях наследила по-тъмния тен на баща ми и почернявах изключително бързо.
— Много си наблюдателен. Но ще съм благодарна, ако запазиш тези разсъждения за себе си.
Усмихна се и за първи път усмивката му беше искрена.
— Може би все пак ще успея да върна жена си.
— Мисля, че би могъл, ако положиш усилия. — Изправих се, беше време да си тръгвам. — Знаеш ли какво ми каза жена ти веднъж? Каза, че си безразличен към нея. Вместо да чакаш да се върне при теб, трябва да си я вземеш обратно. Мисля, че иска точно това.
Той също се изправи, беше доста по-висок от мен.
— Тя преследваше Крос. Според мен, когато една жена преследва някого, не би могла да хареса мъж, който я преследва.
— Не мога да кажа нищо по въпроса. — Извадих банкнота от двайсет долара и я оставих на масата, въпреки че Жиро се намръщи, когато я видя. — Съгласила се е да се омъжи за теб, когато си поискал ръката й, нали така? Не знам какво си правил тогава, но е време да го направиш отново. Довиждане. Жан-Франсоа!
Той понечи да каже нещо, но аз вече бях почти до вратата.
Ангъс ме чакаше до колата, когато излязох от бара.
— Искате ли да ви закарам вкъщи, госпожо Крос? — попита той, когато се настаних на задната седалка.
Обръщението му ме накара да се усмихна. То, както и току-що проведеният разговор с Жиро, ме наведоха на една идея.
— Всъщност, ако нямаш нищо против, бих искала да се отбия на едно място.
— Разбира се.
Казах му къде да ме закара, облегнах се и се отдадох на обзелото ме трепетно вълнение.
Беше шест и половина, когато приключих, но когато попитах Ангъс къде е Гидиън, разбрах, че все още е в офиса.
— Ще ме закараш ли при него? — попитах.
— Разбира се.
Чувствах се много странно да се върна в „Кросфайър“ по това време на деня. Въпреки че във фоайето все още имаше хора, атмосферата бе съвсем различна. Когато се качих на последния етаж, видях, че стъклените врати, които водеха към офиса на „Крос индъстрис“, са широко отворени, а чистачите вътре изпразват кошчетата за отпадъци, бършат стъклата и чистят с прахосмукачка.
Запътих се право към кабинета на Гидиън, като по пътя забелязах, че всички бюра са празни, включително това на секретаря му Скот. Гидиън стоеше прав зад бюрото, в едното му ухо имаше слушалка, а сакото му висеше на закачалката в ъгъла. Говореше, сложил ръце на кръста си, изражението му показваше пълна концентрация.
На стената срещу бюрото му имаше множество екрани, които излъчваха новини от различни точки на света. В дясната страна бе разположен бар с разноцветни гарафи върху осветените стъклени рафтове — единственото цветно петно в кабинета, решен изцяло в черно, бяло и сиво. Трите отделни къта за сядане предлагаха удобно място за по-неформални срещи, а бюрото на Гидиън представляваше истинско чудо на съвременните технологии. Оттук той командваше цялата електроника в кабинета си.
Заобиколен от скъпите си играчки, съпругът ми изглеждаше толкова апетитен, че устата ми се напълни със слюнка. Перфектно скроените линии на панталона и елека на костюма подчертаваха идеалното му тяло. Сърцето ми се разлудува, докато го наблюдавах — застанал в средата на командния си център и излъчващ мощта, благодарение на която бе изградил цяла империя. Прозорците от пода до тавана от двете страни на бюрото му разкриваха великолепна панорама към града. Гледката обаче по никакъв начин не ограбваше от неговото собствено величие.