Облегнах се назад и се намръщих.
— Ще й се обадя в почивката да разбера как е.
— Прати й много поздрави от мен. — Тропна няколко пъти с пръсти по бюрото ми и тръгна.
Останалата част от деня мина бързо. В почивката оставих съобщение на гласовата поща на Мегуми, след работа отново се опитах да се свържа с нея, докато Кланси ме караше към Бруклин за тренировка по крав мага. „Кажи на Лейси да ми се обади, ако ти не можеш — казах в съобщението. — Искам просто да разбера как си.“
Затворих телефона, облегнах се назад и се насладих на величествената гледка на Бруклинския мост. Когато минавах през огромните каменни арки, които се издигаха високо над Ийст Ривър, винаги имах чувството, че навлизам в някакъв нов, различен свят. Водата под мен бе осеяна с фериботи, които свързваха различните части на града, а една самотна платноходка се бе отправила към оживеното пристанище на Ню Йорк.
Преминахме от другата страна на моста за по-малко от минута и аз отново насочих вниманието си към телефона.
Обадих се на Мартин.
— Ева — отговори той весело, явно бе записал номера ми. — Радвам се да те чуя.
— Как си?
— Добре. А ти?
— Държа се. Трябва някой път отново да излезем заедно.
Усмихнах се на една полицайка, която с умели движения регулираше трафика на натовареното кръстовище в Бруклин. Правеше го със свирка между зъбите и с поредица от плавни движения на ръцете, които бяха доста дръзки и провокативни.
— Можем да излезем да пийнем нещо след работа или да отидем на двойна среща за вечеря — предложих аз.
— С удоволствие. Излизаш ли с някого?
— С Гидиън се опитваме да изгладим нещата.
— Гидиън Крос ли? Е, ако някой изобщо може да го хване, това си ти.
Засмях се и ми се прииска пръстенът да е на пръста ми. За разлика от Гидиън аз не носех моя през деня. Той изобщо не се интересуваше дали някой знае, че е обвързан и с кого, но аз все още не бях казала на близките си.
— Благодаря за доверието. Ами ти? Излизаш ли с някого?
— С Лейси се виждаме. Харесвам я. Много е забавна.
— Това е чудесно. Радвам се за вас. Виж, ако се чуете днес, можеш ли да я помолиш да ми се обади и да ми каже как е Мегуми? Днес не дойде на работа, защото е болна. Искам да се уверя, че всичко е наред, и да я попитам дали има нужда от нещо.
— Разбира се — обеща той и изведнъж в слушалката се чу силен шум, което ме накара да предположа, че сигурно е излязъл на улицата. — Лейси не е в града, но сме се разбрали да ми се обади довечера.
— Много ти благодаря. Явно си в движение, затова няма да те задържам повече. Хайде да се разберем да се видим другата седмица, ще уточним подробностите през следващите дни.
— Чудесно. Много се радвам, че те чух.
— Аз също — усмихнах се.
Затворих телефона, бях в подходящото настроение, затова изпратих съобщения на Шона и на Брет. Нищо специално, само им казах здрасти и пуснах по едно усмихнато личице.
Вдигнах поглед и видях, че Кланси ме наблюдава в огледалото.
— Как е мама? — попитах го аз.
— Ще се оправи — отвърна той с типичния си директен и кратък маниер.
Кимнах и се загледах през прозореца, на една автобусна спирка беше поставен билборд с лицето на Кари.
— Знаеш ли, понякога отношенията в семейството са доста трудни…
— Знам.
— Имаш ли братя или сестри, Кланси?
— Един брат и една сестра.
Какви ли бяха те? Дали бяха решителни и опасни като него? Или може би той беше черната овца в семейството?
— Извинявай, че ти задавам такъв личен въпрос, но близки ли сте помежду си?
— Близки сме. Сестра ми живее в друг щат, така че я виждам рядко, но говорим по телефона поне веднъж седмично. Брат ми е в Ню Йорк, с него се виждаме доста по-често.
— Чудесно.
Опитах се да си представя един спокоен Кланси, който пие бира след бира с някого, който прилича на него. Не ми се получи.
— И той ли е в охранителния бизнес?
— Още не — отвърна Кланси и устните му се изкривиха в нещо подобно на усмивка. — Засега работи във ФБР.
— И сестра ти ли е в силите на реда?
— Тя е морски пехотинец.
— Еха! Страхотно.
— Да, наистина е страхотна!
Вгледах се в него по-внимателно, косата му беше подстригана късо като на военен.