— Това е важно за теб. — Думите ми не бяха въпрос.
— Разбира се, че е важно. И двамата полагаме големи усилия, за да изградим общо бъдеще. Това е естествена стъпка в тази посока.
Кимнах с нежелание.
— Трябва да съм независима.
Той сложи ръка на тила ми и ме придърпа към себе си.
— Не забравяй кое е най-важното. Ако работиш усилено и покажеш талант и умения, това ще е единственият критерий, по който хората ще съдят за теб.
— Трябва да се приготвя за работа.
Гидиън се вгледа внимателно в лицето ми, след това нежно ме целуна.
Пусна ме, а аз се наведох да вдигна чантата си. В този момент забелязах, че съм стъпила върху пудриерата и съм я счупила. Не ме разтревожи особено, защото винаги можех да си купя нова от „Сефора“ на връщане от работа. Това, което ме накара да замръзна на място обаче, бяха електрическите жици, които стърчаха от счупената пластмаса.
Гидиън клекна, за да ми помогне. Погледнах го.
— Какво е това?
Той взе пудриерата от ръцете ми, отчупи още едно парче от нея и двамата видяхме микрочип с прикрепена към него миниатюрна антена.
— Може да е бръмбар. Или проследяващо устройство.
Погледнах го ужасено и изрекох само с устни:
— Полицията?
— Имам заглушителни устройства в апартамента — отговори той и ме шокира още повече. — И не, не е полицията. Няма начин някой съдия да е издал разрешително да те подслушват. Няма никаква причина за това.
— Господи! — Седнах на пода, почувствах, че ми прилошава.
— Ще дам на хората ми да го погледнат. — Той коленичи до мен и махна косата от лицето ми. — Възможно ли е да е майка ти?
Вперих в него безпомощен поглед.
— Ева…
— Господи, Гидиън!
Направих му знак с ръка да замълчи и с другата грабнах телефона си. Набрах номера на Кланси, бодигарда на пастрока ми, и изстрелях въпроса в момента, в който вдигна телефона си.
— Ти ли си поставил бръмбара в пудриерата ми?
Настъпи кратко мълчание, след което последва отговор:
— Това е проследяващо устройство, а не бръмбар. Да, аз го поставих.
— По дяволите, Кланси!
— Това ми е работата.
— Работата ти е отвратителна — не му останах длъжна, докато образът му изплуваше в главата ми. Кланси беше само мускули. Носеше тъмнорусата си коса подстригана късо като на военен и имаше излъчване на много опасен човек. Но аз не се страхувах от него. — Това са пълни глупости и ти добре го знаеш.
— Сигурността ви се превърна в приоритет номер едно, когато Нейтън Баркър се появи в града. Той умееше да се изплъзва, а аз трябваше да следя и двама ви. Изключих приемника в момента, в който смъртта му беше потвърдена.
Затворих очи.
— Не става въпрос за проклетото проследяващо устройство. Нямам проблем с него! Проблемът — и то сериозен проблем — е, че сте решили да не ми казвате за него. Така нарушавате личното ми пространство, Кланси.
— Напълно ви разбирам, но госпожа Стантън не искаше да ви тревожи.
— Аз съм възрастен човек! Мога сама да реша дали да се тревожа или не.
Погледнах към Гидиън, защото думите ми с пълна сила важаха и за него. По изражението му личеше, че ме е разбрал.
— Няма да споря с вас — отвърна Кланси мрачно.
— Длъжник си ми — казах аз, вече знаех точно каква услуга ще поискам от него. — Голям длъжник.
— Знаете къде да ме намерите.
Затворих телефона и изпратих съобщение на майка ми: „Трябва да поговорим“. После безсилно отпуснах рамене в отчаяние.
— Ангелче.
Отправих предупредителен поглед към Гидиън:
— Не се опитвай да измисляш извинение — нито за себе си, нито за нея.
Погледът му беше нежен и тъжен, но беше стиснал решително челюсти.
— Бяхме заедно, когато научи, че Нейтън е в Ню Йорк. Видях как реагира. Всеки, който те обича, би направил всичко възможно, за да те предпази.
Точно това ми беше трудно да приема. Не можех да отрека, че се радвам, че разбрах за Нейтън едва след смъртта му. От друга страна обаче, не исках вечно да бъда предпазвана от лошите неща. Те бяха част от живота. Протегнах се към ръката му и силно я стиснах.