Заобиколих го и налях малко сметана в кафето си.
— Марк, никога няма да разбереш какъв е отговорът на Стивън, докато не му предложиш.
— Страх ме е — призна той, забил поглед в димящата чаша. — Искам повече от това, което имаме в момента, но от друга страна, ме е страх да не разруша връзката ни напълно. Ако отговорът му е „не“ и реши, че очакваме различни неща от живота…
— Слагаш коня пред каруцата, шефе!
— Ами ако не мога да приема отказа му?
Да… Напълно го разбирах.
— А би ли могъл да приемеш никога да не разбереш отговора със сигурност?
Той поклати глава.
— Тогава ще трябва да му кажеш всичко, което каза на мен — отвърнах твърдо.
Устните му потрепнаха.
— Извинявай, че те натоварвам с всичко това. Но винаги ми помагаш да погледна нещата от друг ъгъл.
— Много добре знаеш какво трябва да направиш. Просто някой трябва да те срита по задника, за да го направиш. А аз винаги съм насреща за сритване на задници.
По устните му се разля усмивка:
— Хайде днес да не работим по кампанията на кантората за разводи.
— Какво ще кажеш да започнем със самолетната компания? — предложих аз. — Имам някои идеи.
— Добре, да започваме.
Цяла сутрин работихме усилено и бях въодушевена от напредъка. Исках да поддържам Марк зает, за да не му остава време да се тревожи. За мен работата беше най-доброто лекарство, съвсем скоро се оказа, че и на него му действа по същия начин.
Току-що бяхме приключили и се готвех да изляза за обяд, когато се отбих до бюрото си и видях върху него плик, изпратен по вътрешната поща. Сърцето ми подскочи от вълнение, ръцете ми леко се разтрепериха. Развързах тънката връвчица и отвътре изпадна бележка:
„Ти си магията.
Ти превръщаш мечтите в реалност.
Притиснах картичката до сърцето си, искаше ми се вместо нея да мога да прегърна мъжа, който я е написал. Точно си представях как ще напръскам розови листенца върху леглото ни, когато телефонът на бюрото ми иззвъня. Изобщо не се изненадах, когато чух задъхания глас на майка ми.
— Ева. Говорих с Кланси. Моля те, не се сърди! Трябва да разбереш…
— Разбирам — започнах аз, отворих чекмеджето и скрих безценната бележка на Гидиън в чантата си. — Ето как стоят нещата: вече не можеш да използваш Нейтън за извинение. Ако си наредила да ми поставят още някакви бръмбари, проследяващи устройства или други подобни неща, най-добре ще е да си признаеш веднага, защото, обещавам ти, че ако открия още нещо, ще прекъсна всякакви връзки с теб.
— Моля те, нека се видим и да поговорим — предложи тя с въздишка. — Ще излезем с Кари на обяд и ще остана да те изчакам у вас, докато се прибереш.
— Добре.
Ядът ми отмина също толкова бързо, колкото се бе появил. Високо ценях това, че майка ми се отнася към Кари като към мой брат, защото наистина го чувствах така. Даваше му майчината любов, която не беше имал никога. И двамата проявяваха подчертан интерес към модата и се разбираха отлично.
— Обичам те, Ева. Повече от всичко на света.
Въздъхнах:
— Знам, мамо. И аз те обичам.
Лампата на телефона започна да свети, някой ме търсеше по другата линия от рецепцията. Сбогувах се с майка си и превключих.
— Здравей — каза Мегуми с нисък, приглушен глас. — Мацката, която беше дошла преди време при теб — онази, с която не искаше да говориш, пак е тук и иска да те види.
Намръщих се, трябваше ми малко време да се сетя кого има предвид.
— Магдалин Перес ли?
— Да. Точно тя. Какво да правя?
— Нищо. — Изправих се. За разлика от предишния път, сега бях готова сама да се справя с приятелката на Гидиън, която много искаше да му бъде нещо повече от приятелка. — Идвам.
— Мога ли да гледам?
— Ха-ха! Ще съм там след минута. Няма да отнеме много време, после ще излезем на обяд.
Водена от суетата си, сложих малко гланц за устни, метнах чанта през рамо и тръгнах към рецепцията. Мисълта за бележката на Гидиън ме накара да поздравя Магдалин с усмивка, когато я заварих седнала във фоайето. Изправи се, като ме видя, че приближавам, и изглеждаше толкова страхотно, че нямаше как да не й се възхитя.