— Разбира се. Ще видя кога е свободен Кари.
Забелязах как пламъчето в очите на Трей угасна и съжалих, че му предложих да се видим, без преди това да съм разговаряла с Кари. Знаех, че в момента мисли за това, че Кари го вмъква между срещите с Татяна.
— Ако той е зает, ние двамата винаги можем да организираме нещо и без него.
— Уговорихме се — отвърна той с крива усмивка.
В един без десет излязох от фоайето на сградата и видях, че Кланси вече ме чака. Той направи знак на портиера и сам ми отвори задната врата на колата, но никой не би повярвал, че е просто шофьор. Имаше вид на добре смазано оръжие и всъщност беше точно това. През всички години, откакто го познавах, не го бях виждала да се усмихва.
След като седна зад волана, включи радиото, което обикновено слушаше, и смъкна тъмните си очила достатъчно, за да улови погледа ми в огледалото за обратно виждане.
— Как сте?
— Предполагам по-добре от майка ми.
Беше прекалено добър професионалист, за да позволи изражението на лицето му да издаде каквото и да било. Вместо това намести обратно очилата си, синхронизира телефона ми през блутуута на колата, за да пусне моята музика. След това бавно отдели лимузината от бордюра. Жестът с музиката ми напомни за обичайната му вежливост, затова казах:
— Виж какво, съжалявам, че така ти се нахвърлих. Знам, че просто си си вършел работата, затова не трябваше да крещя на теб.
— Вие не сте просто работа, госпожице Трамел.
Замълчах за миг, опитвах се да проумея думите му. Отношенията ми с Кланси бяха сдържани и любезни. Виждахме се доста често, защото той ме караше на тренировките по крав мага в Бруклин. Но никога до този момент не бях помислила, че възприема въпроса със сигурността ми лично, въпреки че в това имаше смисъл. Кланси беше от хората, които се гордеят с работата си.
— Но не беше само заради последната случка — опитах се да му обясня. — Много неща се случиха в живота ми, преди вие със Стантън изобщо да се появите в него.
— Приемам извиненията.
Резкият отговор беше толкова типичен за него, че ме накара да се усмихна.
Настаних се по-удобно на седалката и се загледах през прозореца в града, който бях приела като свой и вече страстно обичах. На тротоара до мен непознати хора бяха застанали пред една малка будка и ядяха пица. Макар да се намираха толкова близо, бяха тотално отдалечени един до друг — всеки от тях олицетворение на типичната за нюйоркчанина способност да е самотен остров сред море от хора. От двете им страни се движеха пешеходци, които ловко заобикаляха мъж, опитващ се да натика в ръцете им религиозни брошури, и дребното кученце в краката му.
Животът в този град пулсираше на толкова бързи обороти, че човек имаше чувството, че времето минава много по-бързо, отколкото където и да е другаде по света. Атмосферата беше съвсем различна от мързеливата чувственост на Южна Калифорния, където живееше баща ми и където бях учила самата аз. Ню Йорк беше садистична господарка, излязла на лов за поредната си жертва, плющеше жестоко с камшик и изкушаваше с многобройни пороци.
Усетих, че телефонът в чантата ми вибрира и го извадих. Погледнах дисплея — беше баща ми. Чувахме се всяка събота и с нетърпение очаквах разговорите ни, за да разбера как е и какво прави, но в момента се поколебах дали да не оставя да се включи телефонният секретар и да звънна, когато съм в по-добро настроение. Бях прекалено ядосана на майка ми, а баща ми и без това си беше тръгнал доста разтревожен след гостуването в Ню Йорк.
Бяхме заедно, когато детективите дойдоха вкъщи, за да ми съобщят, че Нейтън е в Ню Йорк. Пуснаха тази бомба, преди да кажат, че е бил убит, и аз не успях да прикрия страха си при мисълта, че е толкова близо до мен. Оттогава баща ми непрекъснато ме разпитваше защо съм реагирала толкова бурно.
— Здрасти! — обадих се накрая, не исках да съм скарана и с двамата си родители едновременно. — Как си?
— Липсваш ми — отвърна той с онзи дълбок, вдъхващ доверие глас, който толкова много обичах.
Баща ми беше най-прекрасният мъж, когото познавах — мургав и красив, самоуверен, умен и твърд, и сигурен като скала.
— А ти как си?
— Не се оплаквам много.
— Добре, оплачи се малко. Целият съм в слух.
— Майка ми леко ми играе по нервите.
— Сега пък какво е направила? — попита той, но в гласа му прозвуча топлота и снизхождение.