— Непрекъснато си вре носа в моите работи.
— Е, понякога ние, родителите, правим подобни неща, когато сме разтревожени за децата си.
— Ти никога не си постъпвал така — подчертах аз.
— Все още не съм постъпвал така — уточни той. — Това не означава, че няма да го направя, ако нещо ме разтревожи истински. Просто се надявам, че ще успея да те убедя да ми простиш.
— Сега пътувам към майка ми. Ще видим колко убедителна ще бъде тя. Достатъчно ще е поне да си признае, че е сбъркала.
— Май ще имаш нужда от късмет!
— Знаех си — въздъхнах аз. — Мога ли да ти се обадя утре?
— Разбира се. Всичко наред ли е, миличка?
Затворих очи. Като прибавим инстинкта на ченгето към инстинкта на бащата, нямах почти никакъв шанс да скрия нещо от Виктор Рейъс.
— Да, наред е. Просто вече пристигам при майка ми. Ще ти разкажа как е минал разговорът. О, и шефът ми сигурно ще се сгодява. Както и да е, имам толкова много да ти разправям.
— Сигурно утре сутрин ще трябва да се отбия до управлението, но можеш по всяко време да ме намериш на мобилния. Обичам те.
Изведнъж ме обзе носталгия. Въпреки че много обичах Ню Йорк и новия си живот, баща ми ужасно ми липсваше.
— И аз те обичам, татко. Ще се чуем утре.
Затворих телефона, погледнах към часовника си и като видях, че го няма, отново се сетих за сблъсъка, който ме очакваше. Бях ядосана на майка ми заради постъпките й в миналото, но повече се тревожех от това, което може да направи в бъдеще. Толкова дълго беше бдяла над мен заради Нейтън, че според мен не знаеше друг начин, по който да се държи.
— Ей — обърнах се към Кланси и се наведох напред, трябваше да изясня един въпрос, който ме безпокоеше. — Онзи ден, когато с майка ми и Мегуми се връщахме към „Кросфайър“ и тя изведнъж изпадна в паника… Нейтън ли видяхте тогава?
— Да.
— Той и преди е ходил там и Гидиън Крос го е изритал от офиса си. Защо му е било отново да се връща?
Кланси ми хвърли поглед в огледалото.
— Питате за моето мнение ли? Според мен е искал да бъде видян. След като веднъж се е показал, е решил да продължи да упражнява натиск. Вероятно е очаквал да ви изплаши, но вместо това успя да стресне госпожа Стантън. И в двата случая постигна целта си.
— И никой не ми каза за това — отбелязах аз тихо. — Все още не мога да повярвам!
— Той е целял да ви изплаши. И никой не е искал да му доставя това удоволствие.
Не бях поглеждала ситуацията от този ъгъл.
— Най-много съжалявам — продължи Кланси, — че не държах и Кари под око. Не прецених нещата правилно и той плати.
Гидиън също не бе успял да предвиди нападението на Нейтън над Кари. И Бог ми е свидетел, аз също се чувствах виновна — Кари беше пострадал заради приятелството си с мен.
Но загрижеността на Кланси наистина ме трогна. Долових я в грубия му глас. Прав беше — за него не бях просто работа. Той беше добър човек, който влагаше цялото си сърце във всичко, което вършеше. И тава ме накара да се запитам, доколко работата е изместила всички останали важни неща от живота му.
— Имаш ли приятелка, Кланси?
— Женен съм.
Почувствах се ужасно глупаво, че не знаех. Каква ли беше тя — жената, омъжена за такъв суров и мрачен мъж? Мъж, който носеше сако през цялата година, за да прикрива оръжието, без което не излизаше? Дали се променяше пред нея, дали беше нежен? Готов ли бе да я защитава на всяка цена? Би ли убил заради нея?
— Докъде би стигнал, за да я предпазиш от опасност? — попитах.
Той спря пред светофара и се извърна към мен.
— Докъде не бих стигнал?
9
— Какво не му хареса на този? — попита Мегуми и проследи с поглед мъжа, който се отдалечаваше. — Имаше трапчинки.
Завъртях очи и пресуших водката си със сок от боровинки. „Праймъл“2, четвъртият клуб, в който се отбивахме тази вечер, пулсираше от живот. Опашката от чакащи да влязат стигаше чак до следващата пряка, тежкият звук на китарите напълно подхождаше на името на клуба, първичният опияняващ ритъм на музиката пулсираше в затъмненото помещение. Интериорът представляваше еклектична смесица от метал и тъмно дърво, а осветлението създаваше ефект на животински шарки по стените.
Би трябвало да изглежда прекалено претрупано, но както всичко, свързано с Гидиън, се движеше по ръба на декадентската упадъчност, без да прехвърля допустимата граница. Хедонистична атмосфера действаше като наркотик на и без това подхраненото ми от алкохола либидо. Не можех да стоя на едно място, краката ми непрекъснато потропваха по пода.