Тръгнах с несигурна крачка по коридора, като подпирах рамото си на стената. Когато доближих до кабинета, чух гласа му и се разплаках още по-силно. Ускорих крачка.
— Поласкан съм, че си се сетила за мен, но не, благодаря — каза той с тих твърд глас, тонът му беше съвсем различен от онзи, с който бе разговарял преди малко, беше по-мил, по-интимен. — Разбира се, че сме приятели. Знаеш защо… Не мога да ти дам това, което очакваш от мен.
Завих по коридора и влязох в офиса му, видях го, че седи на бюрото с наведена глава и слуша.
— Спри — отсече той рязко. — Не се опитвай да ми прилагаш тази тактика, Корин.
— Гидиън — прошепнах и се вкопчих в рамката на вратата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
Той вдигна поглед и бързо се изправи. Изражението му се смени моментално.
— Трябва да затварям — заяви той, извади слушалката от ухото си, пусна я на бюрото и тръгна към мен. — Какво има? Лошо ли ти е?
Спуснах се към него, а той веднага ме хвана. Изпитах огромно облекчение, когато ме прегърна и ме притисна силно към себе си.
— Баща ми е разбрал. — Притиснах лице до гърдите му, в главата ми още звучеше изпълненият с болка глас на баща ми. — Вече знае.
Гидиън ме вдигна на ръце и ме залюля. Телефонът му започна да звъни. Той изруга тихо и излезе от стаята.
В коридора чух как моят телефон вибрира на холната масичка. Дразнещият звук на двата телефона, които звъняха едновременно, още повече изпъна нервите ми.
— Кажи ми, ако трябва да вдигнеш — каза той.
— Майка ми се обажда. Сигурна съм, че баща ми вече е говорил с нея, а той беше толкова ядосан. Господи… Гидиън. Направо е съсипан.
— Мога да си представя как се чувства.
Занесе ме в спалнята за гости и затвори вратата с крак. Сложи ме на леглото, взе дистанционното от нощното шкафче и включи телевизора, намали звука, така че в стаята се чуваше само риданието ми. След това легна до мен и ме прегърна, започна да разтрива гърба ми с ръце. Плаках, докато очите ми пресъхнаха и вече нямаше какво да се излее.
— Кажи ми какво да направим — попита той, когато се успокоих.
— Той идва тук. В Ню Йорк — отговорих аз и стомахът ми се сви при тази мисъл. — Мисля, че ще се опита да хване полет още днес.
— Когато разбереш кога идва, двамата ще отидем да го вземем от летището.
— Не можеш да дойдеш.
— Друг път не мога! — Гласът му бе съвсем спокоен.
Поднесох му устните си и въздъхнах, когато ме целуна.
— Наистина трябва да отида сама. Той е наранен. Не би искал никой да го вижда в това състояние.
Гидиън кимна.
— Вземи колата.
— Коя кола?
— Ди Би деветката на новия ти съсед.
— Моля?
Той сви рамене.
— Ще я познаеш, като я видиш.
Изобщо не се съмнявах. Бях сигурна, че колата е елегантна, бърза и опасна, също като собственика си.
— Страх ме е — прошепнах и още по-плътно преплетох краката си в неговите.
Беше толкова стабилен и силен. Исках завинаги да останем така, никога да не се отделям от него.
Гидиън прокара пръсти през косата ми.
— От какво?
— Отношенията между мен и майка ми и без това са прецакани. Ако родителите ми започнат да се карат, не искам да се озова по средата. Знам, че не могат да се справят с подобна ситуация — особено майка ми. Влюбени са до полуда един в друг.
— Не знаех.
— Защото не си ги виждал заедно. Не можеш да си представиш каква химия има между тях — обясних аз, спомняйки си, че двамата с Гидиън бяхме разделени, когато установих, че между майка ми и баща ми все още има силно сексуално привличане. — Освен това баща ми призна, че все още я обича. Става ми тъжно, като се сетя за това.
— Защото не са заедно ли?
— Да, но не защото мечтая за голямо щастливо семейство — уточних аз. — Просто ми се струва много страшно да изживееш живота си без човека, в когото си влюбен. Когато те изгубих…
— Никога не си ме губила.
— Като че ли някаква част от мен умря. Да се чувстваш така през целия си живот…
— Би било ад.
Гидиън прокара пръсти по бузата ми и видях пустотата в очите му, призракът на Нейтън все още го преследваше.
— Остави ме аз да се справя с Моника.
Премигнах:
— Как ще го направиш?
Устните му се разтегнаха в крива усмивка.