Гидиън ме познаваше добре. Работата беше моето убежище от неприятностите и той ми го осигури. Настани ме в хола с лаптопа в скута, спря звука на телефона ми и отиде в кабинета си да се обади на майка ми.
В първите няколко минути, след като ме остави сама, стоях заслушана в гласа му, който едва достигаше до мен, и напразно се опитвах да се съсредоточа върху сайтовете. Бях прекалено разсеяна и не можех да се концентрирам. В крайна сметка реших да се обадя на Кари.
— Къде, по дяволите, ходиш? — изруга той вместо поздрав.
— Знам, че са те побъркали — отговорих бързо. Бях сигурна, че когато не са успели да ме открият на мобилния, майка ми и баща ми са звънели в апартамента, който деляхме с Кари. — Съжалявам.
Шумът, който чувах в слушалката, ми подсказа, че в момента Кари е някъде на улицата.
— Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш какво става? Всички ми звънят — родителите ти, Стантън, Кланси. Всички те търсят, а ти не си вдигаш телефона. Започнах наистина да откачам от притеснение.
По дяволите! Затворих очи.
— Баща ми е разбрал за Нейтън.
Настъпи мълчание, само шумът от трафика и далечният клаксон ми подсказваха, че все още е на телефона. Последва:
— Мамка му! О, бебчо! Това е ужасно.
Състраданието, което усетих в гласа му, стегна гърлото ми и не успях да отговоря нищо. Не исках да плача повече. Шумът около него изведнъж заглъхна, явно беше влязъл на по-тихо място.
— Как е той? — попита Кари.
— Съсипан е. Господи, Кари, беше ужасно! Мисля, че плачеше. Освен това е бесен на майка ми. Вероятно затова тя звъни така настойчиво.
— Какво ще прави?
— Ще вземе самолета за Ню Йорк. Не знам кога ще пристигне, но каза, че ще ми се обади, когато кацне.
— Искаш да кажеш, че лети в момента? Че ще пристигне още днес?
— Така мисля — отговорих отчаяно. — Не знам само как ще успее да се освободи от работа толкова бързо.
— Ще приготвя стаята за гости, когато се прибера, ако вече не си го направила.
— Аз ще се погрижа. Ти къде си?
— Излязохме да обядваме с Татяна и да гледаме едно представление. Трябваше да се махна от апартамента.
— Съжалявам, че е трябвало да поемеш всички обаждания.
— Нищо толкова страшно не е станало — отвърна Кари по типичния си нехаен начин. — По-скоро се тревожех за теб. Напоследък не се свърташ много вкъщи. Не знам какво правиш, нито с кого го правиш. Изобщо не приличаш на себе си.
Обвинителната нотка в гласа му ме накара да се почувствам зле, но не можех да споделя нищо.
— Съжалявам.
Той замълча, може би очакваше някакво обяснение и когато не го получи, измърмори:
— Ще се върна след няколко часа.
— Добре. Ще се видим тогава.
Затворих и набрах телефона на пастрока си.
— Ева.
— Здрасти, Ричард — поздравих и преминах направо на въпроса. — Баща ми обаждал ли се е на мама?
— Един момент.
В следващите минута-две настъпи пълна тишина, след това чух как се затваря врата.
— Да, обади се. Беше… крайно неприятно за майка ти. Този уикенд беше много тежък за нея. Не се чувства добре и това силно ме тревожи.
— Беше тежко за всички нас — отвърнах аз. — Моля те да намериш начин да й съобщиш, че баща ми идва в Ню Йорк и ще трябва да прекарам малко време на спокойствие с него.
— Трябва да обясниш на Виктор, че се налага да прояви по-голямо разбиране към майка ти и към онова, което е преживяла. Била е съвсем сама и се е грижила за травмирано дете.
— А вие трябва да разберете, че на баща ми му е необходимо време, за да осъзнае случилото се — сопнах се аз.
Тонът ми беше по-груб, отколкото ми се искаше, но напълно съответстваше на чувствата, които изпитвах в момента. Нямаше да се оставя да ме принудят да избирам между родителите си.
— И освен това те моля да се оправиш с мама и да я накараш да спре да звъни непрекъснато на мен и на Кари. Ако е необходимо, свържи се с доктор Питърсън — посъветвах го аз, като целенасочено споменах психоаналитика на майка ми.
— В момента Моника говори по телефона. Ще го обсъдя с нея, когато се освободи.
— Не го обсъждай. Направи нещо. Ако се налага, скрий телефона й.
— Това вече е крайна мярка. И съвсем не е необходима.
— Не и ако не престане да ми звъни — отвърнах рязко аз и започнах да барабаня с пръсти по масата. — И двамата с теб сме еднакво виновни, че непрекъснато се движим на пръсти около майка ми — „О, моля те, само не тревожи Моника!“ — предпочитаме да отстъпим, вместо да се справяме с пристъпите й. Но това е емоционално изнудване, Ричард, и от сега нататък аз отказвам да съм част от играта.