— Ще излизаш ли? — попитах.
— Да, днес имам снимки.
— Това е чудесна новина! — Запътих се към кафемашината, а той отиде да извади обезмаслената сметана от хладилника. — И ми изглежда като добър повод да отворим онази бутилка шампанско.
— Няма да стане — намръщи се той. — Не и покрай всичко, което в момента преживява баща ти.
— И какво предлагаш да правим? Да седим и да се гледаме в очите? Нищо повече не може да се направи. Нейтън е мъртъв, а дори и да не беше, мина много време от онова, което ми причини. — Подадох му димящата чаша с кафе и се заех да напълня втората. — Готова съм да заровя тези спомени в някоя дълбока тъмна дупка и да ги забравя напълно.
— За теб може да е приключило — отвърна Кари, докато сипваше сметана в кафето ми, — но за баща ти всичко е ново. Сигурен съм, че ще иска да говорите.
— Нямам никакво намерение да говоря с баща си за това. Никога повече няма да говоря за това.
— Той може и да не е съгласен с решението ти.
Обърнах се и застанах лице в лице с Кари, облегнах се на плота с горещата чаша в ръце.
— Той просто има нужда да се увери, че съм добре. Станалото няма нищо общо с него. То засяга само мен, а както виждаш, аз оцелявам. При това доста добре.
Кари разбърка кафето си, изглеждаше замислен.
— Така е — съгласи се след няколко секунди. — Ще му кажеш ли за тайнствения мъж?
— Няма нищо тайнствено. Просто не мога да говоря за него и това няма нищо общо с приятелството ни. Продължавам да ти вярвам, да те обичам и да разчитам на теб както преди.
Зелените му очи ме пронизаха предизвикателно над ръба на чашата.
— Не ми изглежда точно така.
— Ти си най-добрият ми приятел. Когато остарея и побелея, все още ще си най-добрият ми приятел. Това, че не говоря за мъжа, с когото излизам, не променя нищо.
— Как мислиш, че се чувствам, след като ми нямаш доверие? Какво му е толкова специално на този мъж, че не можеш да ми кажеш дори името му?
Въздъхнах и му казах нещо, което донякъде отговаряше на истината.
— Не знам името му.
Кари замръзна на място и впери поглед в мен.
— Будалкаш ме.
— Никога не съм го питала как се казва.
Както всеки друг уклончив отговор и този прозвуча неубедително. Кари ме изгледа продължително.
— И при това положение очакваш да не се тревожа за теб?
— Не се тревожи. Чувствам се добре. И двамата получаваме това, от което имаме нужда, а той има чувства към мен.
Изгледа ме продължително.
— Как го наричаш, когато започнеш да свършваш? Сигурно викаш нещо, ако изобщо го бива в тази работа. А предполагам, че го бива, щом очевидно не прекарвате времето си в разговори.
— Ами… — Въпросът беше неочакван. — Май просто казвам „О, господи!“.
Кари отметна глава и се разсмя.
— А ти как се справяш с две връзки едновременно? — попитах аз.
— Нямам проблеми! — Той бръкна в джоба си и започна да се полюшва на пети. — Мисля, че връзката ми с Тат и Трей е най-близкото нещо до моногамия, което съм изживявал. Засега е доста добре.
Цялата ситуация ми изглеждаше странна.
— Не се ли тревожиш, че някой път ще изкрещиш грешното име?
В зелените му очи се появи дяволито пламъче.
— Не, просто наричам и двамата „мило“.
— Кари! — Поклатих глава. Беше непоправим. — Мислиш ли някой ден да запознаеш Татяна и Трей?
Той сви рамене.
— Не! Не мисля, че би било добра идея.
— Защо?
— Татяна в най-добрия случай е кучка, а Трей е добро момче. Според мен комбинацията не е особено сполучлива.
— Веднъж спомена, че не харесваш особено Татяна. Това промени ли се?
— Тя е такава, каквато е — отвърна той пренебрежително. — Приемам я и толкова.
Изгледах го учудено.
— Тя има нужда от мен, Ева — продължи той тихо. — Трей ме желае и мисля, че ме обича, но не изпитва нужда от мен.
Това вече го разбирах. Понякога беше хубаво някой да има нужда от теб.
— Ясно.
— Кой е казал, че един-единствен човек на света може да ни даде всичко? — изсумтя той. — Не вярвам в това. Я се вижте вие с безименното ти гадже!
— Вероятно комбинациите са възможни за хора, които не изпитват ревност. При мен не би се получило.
— Така е.
Той протегна чашата си и аз леко я чукнах с моята.