— Знаеш ли какво, шампионе? Искам да ти направя свирка, докато караш тази кола. Ще сложа една възглавница тук, по средата, и ще те смуча в продължение на километри.
— Ще ти го припомня някой ден. Кажи ми как ти се струва колата.
— Плавна. Мощна — отговорих аз и махнах с ръка на момчетата, докато излизах от подземния паркинг. — Много подвижна.
— Също като теб — измърмори той. — Разбира се, далеч повече предпочитам да съм в теб, отколкото в нея.
— О, това беше много сладко, миличък. А ти си любимият ми джойстик. — Влях се внимателно в трафика.
Той се засмя:
— Гледай да съм единственият ти джойстик.
— Но аз не съм единственото нещо, в което влизаш — посочих закачливо.
В момента го обичах толкова много, защото знаех, че се грижи за мен, правеше всичко възможно, за да се чувствам добре. Докато живеех в Калифорния, за мен шофирането бе естествено като дишането, но откакто се преместих в Ню Йорк, не бях сядала зад волана.
— Ти си единственото, на което се наслаждавам, и то гол — отвърна той.
— Тогава си истински късметлия, защото съм много ревнива.
— Знам. — Гласът му беше пълнен с мъжко самодоволство.
— Къде си?
— На работа.
— Сигурна съм, че правиш сто неща едновременно. — Натиснах газта и отправих молитва, докато преминавах от лента в лента. — Какво са няколко думи, с които да разсееш тревогите на приятелката си насред управлението на огромния свят на забавленията?
— За теб бих спрял дори въртенето на Земята.
Колкото и да е странно, тези смешни думи ме трогнаха.
— Обичам те!
— Хареса ти, нали?
Усмихнах се, бях стресната и очарована от странното му чувство за хумор.
Вниманието ми към всичко наоколо бе изострено до крайна степен. Навсякъде имаше знаци, които забраняваха какво ли не. Да шофираш из Манхатън, бе все едно да се движиш с бясна скорост наникъде.
— Слушай, не мога да завия нито наляво, нито надясно. Мисля, че отивам към тунела. Може всеки момент да те изгубя.
— Никога няма да ме изгубиш, ангелче — обеща той. — Където и да отидеш, колкото и да е далеч, винаги ще съм до теб.
Когато видях баща ми, който чакаше багажа си, усетих как цялата увереност, която Гидиън ми беше вдъхнал, ме напусна. Изглеждаше блед и изморен, очите му бяха зачервени, а по бузите му имаше набола брада.
Докато вървях към него, в очите ми се появиха сълзи, но премигнах и ги прогоних, твърдо решена да го накарам да се успокои. Разтворих ръце, той пусна сака си на земята и в следващия миг останах без дъх, защото ме стисна в силна прегръдка.
— Здрасти, тате — поздравих с надеждата, че не е забелязал треперенето на гласа ми.
— Ева! — Целуна ме силно по слепоочието.
— Изглеждаш уморен. Откога не си спал?
— Откакто тръгнах от Сан Диего.
Той се отдръпна от мен и ме огледа внимателно, очите му бяха сиви, също като моите.
— Имаш ли друг багаж?
Поклати глава и продължи да ме наблюдава изпитателно.
— Гладен ли си? — попитах аз.
— Хапнах в Синсинати. — Накрая се отдръпна и вдигна сака си. — Но ако ти си гладна…
— Не съм. Но си мислех, че ако си съгласен, по-късно можем да излезем на вечеря заедно с Кари. Днес той се върна на работа.
— Разбира се.
Спря със сака в ръка, изглеждаше малко объркан и неуверен.
— Татко, добре съм.
— Но аз не съм. Иска ми се да ударя нещо, да излея яда си.
Това ми даде идея.
Хванах го за ръката и го поведох към изхода на летището.
— Запази си мисълта.
12
— Наистина ще измъчи Дерек — отбеляза Паркър и избърса потта от бръснатата си глава.
Обърнах се и започнах да наблюдавам как баща ми се бори с инструктора, който беше два пъти по-едър от него, а баща ми съвсем не е дребен. Със своите над метър и осемдесет и повече от деветдесет килограма Виктор Рейъс не беше лесен противник. Освен това, след като бях споделила с него интереса си към крав мага, ми бе казал, че мисли да пробва, и очевидно го беше направил. Вече бе усвоил някои движения доста добре.
— Благодаря, че му позволи да потренира.
Паркър вдигна поглед към мен, както винаги черните му очи гледаха спокойно и уверено. Учеше ме на нещо много повече от това как да се отбранявам. От него знаех, че трябва да съсредоточа вниманието си върху стъпката, която е пред мен, а не върху страха си.