— Обикновено казвам, че тук не е мястото, където човек трябва да излее гнева си — отвърна той, — но това предизвикателство ще се отрази добре на Дерек.
Не ме попита нищо, но усетих как въпросът увисна във въздуха. Реших, че е най-добре да отговоря, тъй като в момента Паркър ми правеше услуга — беше оставил колегата си да се занимава само с баща ми.
— Баща ми току-що разбра, че един човек ме нарани преди време. Вече е твърде късно, за да предприеме каквото и да е, и не му е лесно да се примири.
Паркър се наведе и взе бутилката с минерална вода, която бе оставил до тепиха. След малко каза:
— Имам дъщеря. Мога да си представя как се чувства баща ти.
Погледна ме, преди да отпие от бутилката, и разбирането в тъмните му очи, обградени с гъсти мигли, ме увери, че съм довела баща си на точното място.
Паркър беше добър човек, имаше страхотна усмивка и се държеше с неподправена естественост, която рядко можеше да се срещне. Едновременно с това обаче имаше излъчване на човек, с когото трябва да се внимава. Веднага ставаше ясно, че с него шега не бива. Познаваше живота на улицата и това бе така очебийно, както и многобройните му татуировки.
— Значи затова го доведе тук — каза той, — от една страна, да си изкара яда, а от друга, да види, че можеш сама да се грижиш за безопасността си. Добра идея.
— Не знаех какво друго да направя — признах аз.
Клубът на Паркър се намираше в района на Бруклин, който отново се съживяваше. Някога сградата е била склад и голите тухлени стени, както и огромните плъзгащи се врати създаваха атмосфера на груба елегантност. Беше място, където се чувствах уверена, имах усещането, че аз управлявам живота си.
— Хрумна ми нещо — ухили се Паркър и направи знак към тепиха с глава. — Хайде да му покажем на какво си способна.
Хвърлих кърпата върху бутилката с вода и кимнах.
— Хайде.
Не видях нито едно от момчетата, които обслужват паркинга, когато вкарах колата в подземния гараж на сградата, в която живеех. Това беше добре, тъй като така или иначе исках да паркирам сама. Забелязах едно празно място, оставих колата там и загасих мотора.
— Чудесно! Точно до асансьора.
— Така е — съгласи се баща ми. — Тази кола твоя ли е?
Отдавна очаквах този въпрос.
— Не. На един съсед е.
— Доста щедър съсед — отвърна сухо баща ми.
— Да, знаеш как е между съседи — чаша захар, астон мартин, няма голямо значение! — Усмихнах се и хвърлих поглед към него. Изглеждаше много изморен и изтощен, но причината не беше тренировката. Умората идваше някъде отвътре и това ме убиваше. Изгасих мотора, разкопчах колана и се обърнах към него. — Татко, аз… Сърцето ми се къса, като виждам колко си разстроен. Направо не мога да го понеса.
Той въздъхна тежко и каза:
— Просто ми трябва малко време.
— Искаше ми се никога да не разбереш. — Протегнах се и взех ръката му. — Но е по-добре, че стана така, защото сега можем да оставим Нейтън зад гърба си завинаги.
— Прочетох досието му…
— Господи, татко! — едва промълвих и преглътнах надигналата се жлъчка. — Не искам да си мислиш за това.
— Знаех, че има нещо нередно. — Гледаше ме с такова опустошение и болка в очите, че ми стана ужасно мъчно за него. — Начинът, по който Кари седна до теб, когато детектив Грейвс спомена името на Нейтън Баркър… Знаех, че криеш нещо от мен. И все се надявах да го споделиш.
— Опитвах се с всички сили да забравя за Нейтън. Ти беше едно от малкото неща в живота ми, които той не беше омърсил. Исках да си остане така.
Стисна силно ръката ми.
— Кажи ми истината. Добре ли си?
— Татко, аз съм същата дъщеря, при която дойде на гости преди няколко седмици. Същата дъщеря, която толкова дълго живя при теб в Сан Диего. Добре съм.
— Била си бременна…
Гласът му изневери и една сълза се търкулна по бузата му.
Избърсах я, без да обръщам внимание на своите собствени.
— И някой ден отново ще забременея. Може би не само веднъж. Няма да се отървеш от внуци.
— Ела тук.
Наведе се към мен и ме прегърна. Останахме дълго в колата. И двамата плачехме. Опитвахме се да изхвърлим мъката от себе си.