На връщане, докато минавах през въртящата се врата на „Кросфайър“, обмислях дали е разумно да изпратя на Гидиън бележка с надпис „Мисля за теб“. Исках да намеря някакъв начин да му благодаря за цветята, които бяха направили трудния ден малко по-поносим.
И точно в този момент видях жената, която се надявах да не видя никога повече в живота си — Корин Жиро. Говореше с мъжа, когото обичах, поставила свойски ръка върху гърдите му.
Стояха встрани, полускрити зад една колона, далеч от забързания поток хора, които преминаваха през вратите. Дългата черна коса на Корин стигаше почти до кръста й, блясъкът й се открояваше дори на фона на класическата черна рокля. И двамата с Гидиън бяха в профил, така че не можех да видя очите й, но знаех, че имат невероятен синьо-зелен цвят. Беше много красива жена и двамата наистина бяха забележителна двойка. Особено в този момент, когато бяха облечени в черно и единственото цветно петно беше синята вратовръзка на Гидиън. Любимата ми.
Изведнъж Гидиън извърна глава и ме погледна, сякаш бе усетил, че го наблюдавам. В момента, в който погледите ни се срещнаха, изпитах онова дълбоко, първично чувство, което само той пораждаше в мен. Подсъзнателно вътре в себе си бях убедена, че той е мой. Знаех го още от първия миг, в който го видях.
А сега друга жена бе сложила ръка върху него.
Вдигнах вежди в мълчалив въпрос: „Какво, по дяволите, става?“. В този миг Корин проследи погледа му. Не изглеждаше щастлива, когато ме видя да стоя по средата на огромното фоайе, вперила поглед в тях. Имаше късмет, че не отидох при нея и не я хванах за косата.
После сложи ръка на брадичката му, извърна го към себе си и се надигна на пръсти, за да го целуне по устните, и аз наистина обмислих хващането за косата. Дори направих крачка към нея. Гидиън изви рязко глава точно преди Корин да успее да го целуне, хвана я за ръцете и леко я отблъсна от себе си.
Успях да сдържа нервите си, поех дълбоко въздух, за да потисна раздразнението, и си тръгнах. Не мога да кажа, че не ревнувах, все пак Корин можеше да се показва с него публично, докато аз не можех. Но сега не почувствах в стомаха си онзи ужасен страх, от който ми призляваше, онази кошмарна несигурност, че ще изгубя мъжа, когото обичам повече от всичко на света.
Беше странно да не изпитвам познатата паника. Все още чувах онова слабичко гласче вътре в мен, което ме предупреждаваше да не бъда толкова самоуверена, казваше ми, че е по-добре да се страхувам и по този начин да се предпазя от нараняване. Но за първи път успях напълно да го пренебрегна. След всичко, което двамата с Гидиън бяхме преживели, след всичко, което преживявахме в момента, след това, което бе направил за мен… беше по-трудно да не му вярвам, отколкото да му имам доверие.
Въпреки всичко двамата бяхме по-силни от когато и да било.
Качих се в асансьора и се отправих към работното си място. Замислих се за родителите си. Приех за добър знак това, че до този момент нито майка ми, нито Стантън се бяха обадили, за да се оплачат от баща ми. Стисках палци и се надявах, че когато се прибера вкъщи, за всички нас Нейтън завинаги ще е останал в миналото. Бях готова за това. Повече от готова, защото исках да премина в следващия етап от живота си, независимо какъв ще бъде той.
Асансьорът спря на десетия етаж, вратите се отвориха и в кабината нахлу острия звук на режещи инструменти и ритмични удари на чукове. Точно пред асансьора от тавана до пода се спускаше плътна завеса от найлон. Не знаех, че някъде в сградата се извършва ремонт, затова се опитах да надникна през хората пред мен и да видя какво става.
— Има ли някой за слизане? — попита мъжът най-близо до вратата и погледна през рамо.
Поизправих се и поклатих глава, макар че въпросът не беше персонално към мен. Никой друг не помръдна. Зачакахме вратите да се затворят и да ни изолират от шума на ремонта.
Но те не помръдваха. Мъжът започна безрезултатно да натиска копчетата на асансьора и в този момент осъзнах какво става.
Гидиън.
Усмихнах се сама на себе си и казах:
— Извинете!
Хората в кабината се размърдаха, за да ми направят място, слязох на етажа, последвана от още един мъж. Вратите зад нас се затвориха и асансьорът продължи нагоре.