Грейвс започна да прехвърля снимките и стигна до една, на която се виждаше платинена гривна със сапфири. Беше поставена до линия с форма на буквата „L“. Без съмнение тази снимка беше правена от полицията.
— Позната ли ви е тази гривна?
— Да. Принадлежала е на майката на Нейтън. Той даде да я разширят, за да става на ръката му. Носеше я непрекъснато.
— Била е на ръката на Йедемски, когато е настъпила смъртта му — обясни Грейвс с равен глас. — Вероятно я е носел за спомен.
— От какво?
— От убийството на Баркър.
Вперих поглед в Грейвс, защото тя знаеше много повече от онова, което казваше.
— Да не би да искате да кажете, че Йедемски е виновен за смъртта на Нейтън? Тогава кой е убил Йедемски?
Погледна ме право в очите, много добре разбираше защо задавах този въпрос.
— Бил е убит от собствените си хора.
— Сигурни ли сте?
Исках да се убедя, че са наясно, че Гидиън няма нищо общо с това. Да, беше извършил убийство — за да ме предпази — но никога не би убил човек, само за да избегне влизане в затвора.
Мична се намръщи, когато чу въпроса ми. Но Грейвс отговори:
— Няма никакво съмнение. Имаме го на запис от охранителните камери. Един от съдружниците му никак не се е зарадвал, когато е разбрал, че Йедемски спи с непълнолетната му дъщеря.
В мен се зароди надежда, последвана от смразяващ страх.
— И какво ще стане сега? Какво означава всичко това?
— Познавате ли някой, който е свързан с руската мафия? — попита Мична.
— Господи, разбира се, че не — отрекох разпалено аз. — Това е… съвсем различен свят. Дори не мога да повярвам, че Нейтън е поддържал подобни връзки. Но от друга страна, са минали толкова години, откакто не съм го виждала… — Със стегнати от болка гърди погледнах към Грейвс: — Искам да загърбя тази история. Искам Нейтън да престане да унищожава живота ми. Ще стане ли това изобщо някога? И след смъртта си ли ще продължи да ме преследва?
Тя бързо събра снимките, лицето й беше абсолютно безизразно.
— Ние направихме каквото можехме. Какво ще направите вие от тук нататък е абсолютно ваша работа.
Отидох в „Крос трейнър“ в шест и петнайсет. Направих го, защото бях обещала на Мегуми, а веднъж вече я бях подлъгала. Освен това изпитвах огромно безпокойство, имах нужда да се движа, да го изхвърля от себе си, преди да ме е побъркало. Веднага щом детективите си отидоха, изпратих съобщение на Гидиън, че трябва да го видя по-късно, но до момента, в който заключих чантата си в шкафчето, не бях получила отговор.
Като всичко, което принадлежеше на Гидиън, и „Крос трейнър“ беше впечатляващ както по размер, така и с удобствата, които предлагаше. Клубът, един от стотиците от веригата в страната, беше на три етажа и разполагаше с всичко, за което един фитнес маниак можеше да мечтае, плюс спа център и бар с протеинови шейкове.
Мегуми беше леко дезориентирана и се нуждаеше от помощ, за да се справи с някои от най-съвременните уреди, затова бе решила да се възползва от услугата, която се предлагаше на всеки нов член и гост — тренировка под ръководството на инструктор. Качих се на пътечката за бягане. За загрявка започнах с бързо ходене, а след това постепенно преминах към тичане. Влязох в обичайния си ритъм и пуснах мислите си също да спринтират.
Възможно ли беше двамата с Гидиън най-после да сме свободни да съберем парченцата от живота си и да продължим напред? Но как? Защо? Главата ми беше пълна с въпроси, които трябваше да задам на Гидиън с надеждата, че и той точно като мен няма никаква представа от отговорите. Беше абсолютно невъзможно да е замесен в смъртта на Йедемски. Не можех да допусна, че е.
Тичах, докато мускулите на бедрата и прасците ми започнаха да парят, докато потта започна да се лее обилно по цялото ми тяло, а дробовете ме заболяха от усилието да набавят въздух.
Накрая Мегуми беше тази, която ме спря. Застана пред пътечката за бягане и размаха ръка пред очите ми.
— Направо ми взе ума! Като машина си.
Забавих крачка и затичах по-бавно, след това преминах в ход и накрая спрях. Взех кърпата и бутилката си с вода, слязох от пътечката, вече усещах ефекта от пренатоварването.