Теодосий Анастасов
Опълченци
Талисманът на ротата
Градинарчето Петър Иванов боязливо пристъпи към комисията, която приемаше доброволците. По дрехите му личаха петна от калта на лехите, из които беше се провирало в зеленчуковата градина край река Теляжина. То беше избягало, без да се обади на газдата, старшия градинар.
Майор Миних, офицер в оставка, едър руснак с гъста къдрава брада и фуражка, чиято широка козирка хвърляше сянка върху цялото му лице, изведнъж сякаш отстрани строгите бръчки от лицето си и добродушна усмивка цъфна под мустаците му. Подпря лакти на масата. Няколко мига задържа поглед на дребното момче, готов да се разсмее:
— Я гледай ти, славни люде били това булгарците!…
И обърна глава към члена на комисията, българина доктор Константин Везенков:
— Та у вас и децата са тръгнали да се записват доброволци.
И отново измери с шеговит поглед момчето:
— Ами ще можеш ли да държиш пушката?
— Охо, и още как, ваше благородие — подвикна градинарчето със светнали от радост очи. В този миг то си спомни за възванието на героя българин на руска служба капитан Райчо Николов. Възванието беше разлепено от няколко дена по плоещките улици. Едно изречение от него, което беше запомнило наизуст, му дойде сега на ума. Издекламира го на един дъх: — „Ще се бием с поробителя. Не ще оставим веки звероподобните башибозуци да безчестят нашите сестри и майки, да убиват нашите бащи и братя и да горят нашите села и паланки…“
— Стига, стига — махна с ръка майорът, като продължаваше да се усмихва. — Гледай ти! Гледай ти, маладец! И ще ги мушкаш с щика си?
— И още как, ваше благородие.
И като извъртя страшно очите си, момчето направи движение с ръце, като че мушка някого в корема.
Майор Миних не можа повече да сдържи смеха си.
— Ха, ха, хааа — разсмя се той. — Няма какво да се каже повече — готов войник… Ха, ха, хаааа… На колко си години?
— Шестнайсет.
Като се опита да заглуши гърлестия си смях, майор Миних погледна доктора и поклати глава. Явно беше неговото мнение, че не трябва да се приема такъв дребен, а отгоре на това и малолетен доброволец. Но доктор Везенков не мислеше като него. Нали те вече бяха приели в опълчението неколцина такива младежи.
— Годно е момчето, господин майор — изказа доктор Везенков мнението си гласно. — Да не би старците да тръгнат да стават войници. Ще го запишем в трета дружина. При мене ще бъде.
— Добре — отсече с ръка руснакът след кратко двоумение, — нека така да бъде. Може да си прав. Познавам булгарците, герои са. Такива младоци като него имаше и лани в Сръбско-турската война. Нали командувах българска дружина в сражението при Гредетин. Хайде ела по-близо! — кимна с глава Миних на момчето.
Написа с тебешир на гърба му цифрата 3.
— Сега, малчик, бягай в трета дружина. Но знай, че службата при подполковник Калитин не е шега.
Петър Иванов се опита да сграбчи ръката на майора и с благодарност да допре устни до нея, но руснакът го отстрани строго:
— Хайде в дружината, вече си опълченец! Аз не съм поп, та да ми целуваш ръка.
И повика следващия доброволец… Нямаше време за губене. В Плоещ беше последният сборен пункт на доброволци за Българското опълчение. Трябваше на бърза ръка да се научат да въртят пушката и да стрелят.
Заредиха се дни на усилено военно обучение. А прилежни и внимателни в изучаване на най-необходимите войнишки правила се показаха тия прокудени от отечеството си български синове, които бяха се настанили из румънските селища като занаятчии или прости работници или скитаха от град на град като хъшове с надеждата, че скоро ще грабнат пушките и ще се втурнат да освобождават родината си. Сега те маршируваха с тежките белгийски шаспо из Плоещкото поле, мушкаха с тесаците си сламените чучела, на които бяха поставили фес, стреляха по мишените и вечер се прибираха капнали от умора във войнишките палатки. Но никой не се оплакваше нито от тежките торби, чиито ремъци се врязваха в рамената им, нито от умората.
Не оставаше назад от по-старите си другари и градинарчето Петър Иванов. В ротата го наричаха Малчика, както го прекороса майор Миних. Петър беше родом от разградското село Ташчикьой, сгушено в гористите дипли на Тузлука, край горното течение на река Бели Лом. Главното препитание на семейството му беше от зеленчуковата градина под каменистия бряг. Но един ден беят отби вадата за своите воденици и градинарството в селото пропадна. Мнозина от мъжете отидоха да търсят поминък във Влашко. Натам замина и Петърчо с баща си. Но наскоро бащата се поболя и умря. Тогава момчето остана само да се скита из чуждата земя и да гази из калните лехи на обширните бахчи. Когато руските войски преминаха във Влашко и българските емигранти тръгнаха да се записват доброволци, той нарами един ден торбичката си, приши в колана на кръста си припечелените десетина леи и замина пеш за Плоещ. Така се озова в лагера на опълчението. Радостта му нямаше край, когато нарами тежката шаспо и започна да се упражнява да стреля с нея. Нека му мисли сега проклетият бей.