Опита да се повдигне, но не можа. Болеше го и рамото. Не можеше да мръдне ранената си ръка. Трябваше да пълзи, и то на едната си страна. Преметна пушката на гръб, прикрепи я с ремъка й на здравото си рамо. С големи усилия запълзя. Острите стъбла на пожънатата нива се забиваха през дрехите в лакътя и колената му. Но той не ги усещаше. Раните му горяха и болката от тях беше по-силна.
По нивата лежаха труповете на опълченци и на османски войници. Тежка, потискаща мъка притисна сърцето му. Той позна мнозина от другарите си. Отдельонният му командир, ефрейторът Драченко, беше пронизан с няколко куршума в гърдите. Строгият, изпълнителен руснак, който беше го учил да стреля и да върти пушката при „бой с нож“, беше паднал по гърба си с отворени очи към родното небе на „булгарците“. По-нататък, полегнал на едната си страна, с преметната на гърдите ръка, беше провиснал глава на рамото си дружинният командир, подполковник Калитин. А как смело поведе дружината той на атака със Самарското знаме в ръка! Загина и конят му заедно с него.
На превързочния пункт зад кръстците, които бяха послужили за закритие на сражаващите се, лежаха умрели от раните си опълченци. Около тях имаше разхвърляни бинтове. Малчика взе един още неразтворен. Раздра ръкава на ранената ръка. Ризата беше се скоравила от съсирената кръв по нея. Разкъса я със здравата ръка. С помощта на зъбите си, с които стисна единия край на бинта, превърза раната: Другата, на крака му, изглеждаше по-тежка. Не можа да изуе ботуша си. Смъкна тесака на пушката и го разпори. Разкъса крачола на панталона. Раната се подаде, голяма, кървава. Макар и твърде трудно, превърза я, като застъпи единия край на бинга с ботуша на здравия си крак. Тия усилия бяха толкова мъчителни за него, че му притъмня пред очите. Затвори клепки и падна по гръб на земята. Кошмарни видения потиснаха съзнанието му.
Вчерашното сражение на Чадър могила сякаш възкръсваше отново пред очите му. Толкова ярки бяха всички подробности на боя. Железните пръсти на едрия анадолец, с когото беше се заловил в борба, като че отново се впиваха в шията му… Но ето че шествуват пред очите му походните колони на опълченците. Гъстият прах от стъпките им го задушава. Тъмнозелените българки побеляват. Бели валма висят по веждите и клепките на хората. Пред Малчика се люлеят високите рамена на ефрейтора Драченко… Юнашки крачи, дори и запява. Колко е хубава тази руска войнишка песен! Прозира в дъното на картината малко село… Олющените от вятъра и дъжда варосани стени на къщите сякаш са се залепили по стръмния каменист бряг на Бели Лом. В своите опълченски дрехи, с пушка на рамо, той върви по пътеката към родното си село. Колко много хора са излезли да го посрещнат… И изведнъж се вижда със запретнати крачоли из градините край река Теляжина… Как се е озовал там?… Не, не е газдата този човек, който му маха сърдито с пръст… Това е ефрейторът Драченко. По бялата му рубашка зеят големи дупки, кървави петна. Заканва му се:
— Страхливец си ти, братко… Бягаш… оставяш ни в ръцете на мародерите… А ето, башибозуците идат да доубият и тебе… Не ще им се изплъзнеш…
Малчика отвори очи. Надигна се на здравия си лакът. Драченко не стоеше пред него, той лежи с пронизани гърди оттатък кръстците. Наоколо само трупове. Дъх на карбол, на кръв, на разлагаща се плът. Но какви са тия стъпки, които шумолят из сламата? И говор, висок, припрян, сякаш хора се карат? Башибозуци! Тая мисъл проряза като с нож съзнанието на Малчика. Той се мушна под кръстците. Прибра и пушката. Както лежи на земята, би могъл да стреля с нея. Натрупа пред главата си слама. Така можеше да наблюдава, без да го видят. Стъпките зашумоляха наблизо до купите. Иззад кръстците, съвсем наблизо, се показаха двама души. Пушките им бяха преметнати през рамо. От силяхлъците им се подаваха седефените дръжки на пищови и на ятагани. Не носеха униформата на редифи. Бяха башибозуци. Тършуваха из джобовете на убитите, късаха ризите им и търсеха по кръста им коланите с пари. Приближиха до мястото, където лежеше подполковник Калитин. Наблизо до него беше проснат и конят му.
Башибозуците затършуваха в кобурите на седлото. Но в тях намериха само парче сухар, кърпа за бърсане и сапун. Единият измъкна служебния бележник на подполковника. Захвърли го ядосан.
— Какво си се загледал в ръцете ми? — сопна се той на другаря си. — Нищо няма.
И двамата продължиха пътя си. Спуснаха се оттатък могилата.