Вече се свечеряваше. Димът от пожарищата стана по-гъст. Слънцето се скри зад далечните върхове на Караджадаг. Порозовелите от лъчите му високо по небето облачета започнаха да губят кървавочервените си краища и да изчезват. Полето между Чадър могила и града потъна в моравокървавата здрачевина, която запаленият град излъчваше. При всяко избухване на нови огнени езици над къщите сенките на високите тополи накрай града потъваха в буйните и гъсти царевични ниви. Далече към проходите на Караджадаг глъхнеха пушечните гърмежи. На могилата беше тихо.
Малчика реши да излезе от скривалището си. Усещаше вече и глад. Всичките му мисли се съсредоточиха в това чувство, което опасността, що висеше над главата му, беше притъпявала досега.
Знаеше къде бе оставил торбата си, но беше невъзможно да я намери между тоя куп от разхвърляни наоколо кървави бинтове, войнишки вещи, торби и трупове. Влачейки се по корем, той бръкна в една торба. В нея имаше няколко сухара. Облегна се на снопите и загриза жадно коричка. А безнадеждни мисли потискаха душата му. Съвсем сам на тая могила, между стотици умрели, чиито изцъклени, безжизнени очи усещаше, че го пронизват. Ще успее ли да се спаси?
„Като този — помисли си той с горчивина, като погледна към проснатия наблизо опълченец, умрял навярно от раната си. В неговата торба той беше намерил сухара, който сега гризеше. Там имаше и няколко детски играчки. Навярно ги носеше армаган на близки деца, а може би на своите? — И той е живял с надеждата, че ще види своите“ — продължаваха да се редят нерадостните мисли в главата на Малчика…
В този миг усети, че нещо полази по разголените му гърди. Остави на земята сухара и бръкна в пазвата си. Едра калинка хвръкна оттам. Затрептя във въздуха и пак кацна на гърдите му. Взе я в шепата си. Колко е хубава! Какво прави тя на тая поляна на ужаса и на смъртта? Картина от неговото детство изплува пред очите му. Като деца ловяха калинки, пускаха ги да хвръкнат от шепите си, а после гледаха към кое момиченце ще хвръкнат… Този спомен отвлече тежките мисли на Малчика. Някаква надежда го завладя. Трябваше само да се укрие през тази нощ.
Стискайки калинката в шепата си, той се намести под кръстците. Усещайки пълзенето на насекомото по дланта си и с чувството, че не е сам, той заспа…
Подранил слънчев лъч надникна над могилата и стрелна в очите сгушилия се под снопите опълченец. Малчика примигна. Потри очите си с ръка. Подаде глава и се ослуша. На могилата беше тихо. Леко шумолене идваше от върха на кръстците, като че някой предпазливо бъркаше из сухите стъбла. Една птичка кълвеше зърна. Калинката беше хвръкнала от разтворената шепа на опълченеца. Може би още снощи го е напуснала.
Малчика предпазливо се измъкна от дупката. Подпря гръб на кръстците. Загледа се към града, който димеше. Не се виждаше никакво движение по полето. Може би неприятелят беше се оттеглил на юг. А къде са опълченските дружини? Малчика се подвоуми какво да прави. Да остане на могилата значеше да се обрече на сигурна смърт — все ще минат тук низами да погребат загиналите си другари. Да се смъкне към града? А нима там не го очакваше пак смърт? Все пак в града единствено би могъл да намери подслон. И после може би ще срещне някой гражданин, който да му помогне… При тая мисъл Малчика вече реши какво да предприеме.
Подпирайки се на пушката си, той бавно запълзя от могилата. Надолнището му помагаше. Но скоро раненият му крак изтръпна и той не можеше да стъпва повече с него. Седна да си почине. Желанието му да се добере до града не го остави. Той запълзя по корем, като си помагаше със здравото коляно и с лакът.
Така с голяма мъка се добра до една градина в покрайнината на града. Сгуши се между ниски храсти, опърлени от огъня на пожара. Дърветата наоколо бяха почернели от огнените езици, чийто горещ полъх той чувствуваше във въздуха. На края на градината стърчаха срутените и обгорени от пожара стени на къщата. Какво ще прави сега? Да се вмъкне в града беше невъзможно. Не познаваше разположението му, нито пък беше сигурен, че ще попадне на българи. По-добре ще почака така, прикрит в храстите. Ето и пътека минаваше наблизо. Ако някой излезе от града от този край, все ще мине по нея… Внезапно му се стори, че чува човешки говор откъм къщата. Не, не беше измама. Наистина някой говореше. И стъпки се чуха в двора.
Малчика намести пушката и сложи пръст на спусъка й.
На пътеката се показа възрастен човек, приведен под тежък вързоп на гърба си.
— Стой!
Човекът разпери ръце. Торбата падна от раменете му. Той завъртя уплашено очи, без да може да определи откъде идва гласът. Но Малчика подаде глава от храстите.