— Българин ли си?
Човекът стоеше като онемял на мястото си.
— Си… си… сиромах човек… — заекна той и като видя, че суровият и напрегнат израз на лицето на въоръжения човек се смекчи, езикът му се развърза. — Сиромах човек!… Българин, българин, как да не съм българин… Тоя дом беше мой — и посочи с ръка срутената къща в двора. — Сега и семейството, и домът ми са в колата при Хаинкьой… Нищо нямам вече, пожарът погълна целия ми труд… Едва измъкнах тоя вързоп…
— Ела при мене — покани го с глава опълченецът.
Възрастният човек се приближи до него, влачейки по земята торбата.
— Опълченец съм, байно.
— Ами как си останал тука?
— Раниха ме на могилата. Не съм видял кога дружината се изтеглила. От раните съм изпаднал в несвяст. Като дойдох на себе си, скрих се в кръстците. Там и преспах. Пък сега се домъкнах до града, дано намеря някой българин…
— Никой не е останал вече в града. Опожариха го и го оплячкосаха низамите. Като вълци връхлетяха на хубавия ни град. Изпоклаха де що живо намериха из къщите… Ами ти сега какво ще правиш?
— Ще търся дружината си.
Старецът поклати глава с обезсърчителна усмивка.
— Къде ще ги намериш? Дружините са вече оттатък Караджадаг. Вчера, кога почнаха да отстъпват, и българите от града тръгнаха с тях. Дервентският проход се заприщи. Много хорица загинаха из пътя. Добре, че османците не тръгнаха подире ни. Щяха да изколят всички ни. Аз кривнах с колата към село Хрищени. Познавам пътищата тъдява. Много пъти съм минавал Балкана през Хаинкьой. Как стигнах до братушките, един бог знай. Пък тая сутрин рекох да дойда към града да видя какво е станало с къщата…
Старецът замълча един миг и пак подзе:
— А пък ти не можеш да отидеш до другарите си. Сам и ранен?… Ще дойдеш с мене. Там е Гурко…
Малчика слушаше добрия човек и реши да тръгне с него. Нали при братушките ще отиде, пак при своите ще бъде. Той се надигна и се подпря на шаспото.
— Хайде да тръгваме, байно. Ще дойда с тебе.
Старецът видя как опълченецът се заклати несигурно на краката си и като метна торбата на рамо, улови го под мишница.
— Надупчили са те тия поганци. Добре ли са стегнати превръзките?
— Ех, раните ще видим после, сега да се махаме по-скоро оттука…
Двамата запристъпяха към полето под Чадър могила. Потънаха из високата царевица. Заобиколиха могилата и се отправиха на север. Добраха се до Хрищенския проход. По пътя не срещнаха никого. Но по думите на стареца наоколо се навъртали низами от разбития от руснаците отряд на Халюси паша. Затова двамата отбягнаха коларския път през прохода. Закатериха се по тесни и стръмни пътеки. Но силите на Малчика все повече намаляваха. Скоро той изпъшка тежко и грохна на камъните. Старецът остави вързопа на земята.
— Тц, тц, тю бре. Ами какво ще правим сега? Тука ли ще останем?
И започна да го увещава с бащински глас:
— Слушай, юначе, отвори очите си. Виж ей оня връх… Като го прехвърлим, и… кажи-речи, сме в Хаинкьой… Хайде, още малко остава. Почини си. До мръкване има още доста време — да пълзим — пак ще стигнем…
„Да пълзим? — мислеше си, затворил очи Малчика. — А нима ние досега не пълзяхме? Как ме насърчава добрият човечец!“
Малчика чуваше думите на стареца като насън. Той усещаше как раните му горяха. Нещо го стискаше за гърлото. Сърцето му биеше като на птичка, която прави усилия да се избави от грозящата я опасност. Но почивката възвърна силите му. Той отвори очи. Искаше с поглед да се извини пред човека, който беше се надвесил над него със загриженост.
— Прости ми, байно. Много ти дотежнях. Ще мога ли да ти се отплатя някой ден?
— Какво приказваш? — отвърна старецът сърдито. — Ще се отплащаш! Да не говорим за това. Сега нали си почина? Подигни се и се хвани за врата ми. Така… Стискай здраво. Улови се за дрехата ми. Няма да те изтърва. Та само десетина крачки ще вървим така. Хе, колко си бил лек!…
Старецът сграбчи опълченеца в ръцете си и го понесе по пътеката, която се издигаше право нагоре. Отляво стръмният, осеян с остри скали скат се спущаше до дъното на дълбокото дере, в което шумеше буен поток. Едно олюляване или подхлъзване на стареца и двамата можеха да полетят в дерето. Там и ще си останат, разкъсани от острите скали. Но старецът беше здравеняк. А може би и чувството на любов към тоя неизвестен герой, който беше се отпуснал в ръцете му като малко дете, удвояваше силите му. Катерейки се бавно, той изкачи стръмната пътека. Остави мълчаливо ранения на земята и се спусна да вземе вързопа.