Всеки ден в дружините пристигаха оздравели от раните си опълченци. Те носеха новини от тила, които оживяваха задимените войнишки бараки с шумен разговор. Очакваше се настъпление срещу турците в Балкана, иначе опълченските редове щяха да се стопят от болести и студ…
През октомври в една от бараките на Трета дружина нахлуха група оздравели ранени. Старите другари се хвърлиха един към друг, прегръщаха се. Радваха се шумно, несдържано. До затръшнатата врата остана дребен опълченец с едва набол чер мъх над устната. Стоеше неловко, смутен, като чужденец, когото никой не очаква. Може би беше някой от новите, които останалите в Търново дружини обучаваха за попълване на частите в Балкана. Внезапно сред шума и радостните възгласи някой извика:
— Малчика!… Я виж ти, Малчика. Жив!…
Всички втрещиха очи в младия опълченец. Знаеха, че Малчика беше убит при Стара Загора.
И в заповедта по дружината беше отбелязано това.
— Да, Малчика — със светнали от радост очи промълви тихо той, като все още стоеше до вратата, без да пристъпи крачка.
Другарите му се хвърлиха да го прегръщат и здрависват. Въпросите валяха върху му като град. А той само се усмихваше, задавен и задушен от изблика на толкова радост:
— Ще ви разправя… Всичко ще ви разправя… То е цяла приказка…
Направиха му място до огнището. Огънят бумтеше. Суровите дърва цвърчаха. Водата избиваше по тях на пенести фуски. Малчика беше сладкодумен. Нищо не пропусна. И за ръкопашния бой, и за раните си, за башибозуците, за стареца, който го мъкнал на гърба си, та дори и за калинката… Всичко — от игла до конец. Без старозагорчанина, на когото дори и името не знае, кучетата щели да разнесат костите му из полето. Оставало му само да се застреля, за да не падне в ръцете на башибозуците.
Особено се оживи Малчика, когато разказът му дойде до замръкването им при река Тунджа. Там ги намерили братушките.
— Герои са, казвам ви, това руснаците… Юнаци хора!… Беше се вече здрачило, когато нагазихме в реката. А тя и дълбока, и бърза… Санким, аз не съм газил. Байното ме пренесе на гърба си. На брега върху ни наскочиха низами… От тия, разбитите в Балкана. Право към нас тичат. Нали запалените наблизо села горяха, осветляваха долината като ден. Със стареца залегнахме в една трапчинка… Теглих куршума на първия.
Докато да напълня шаспото, другите бяха вече при нас… В това време зад тях няколко конници. Бяха казаци. Гонили низамите. До реката ги застигнаха. Никой от поганците не се отърва. Намушиха ги на маждраците си… Тогава им се обадихме със стареца. Вземаха ни на конете и бързо-бързо в лагера. Оттам заедно с други ранени ме изпратиха през Балкана, та стигнах чак в Русия. Ето ме сега оздравял. А отначало в болницата искаха да ми режат крака. Ама един стар лекар, ей с такава голяма брада, рече: „Ще го спасим“. И кракът ми си остана цял…
С притихнало сърце опълченците слушаха Малчика. Не искаха да изпуснат нито думица. Толкова чудновато беше случилото се с него…
Навън тежката есенна мъгла ближеше покрива на бараката, и от стряхата се оцеждаха едри капки…
На кокалана
В края на юли 1877 година малък отряд под командата на генерал Столетов зае за отбрана Шипченския проход. Това бяха около пет хиляди щика — шепа хора — срещу корпуса на Сюлейман паша, състоящ се от двадесет, и седем хиляди добре екипирани и обучени войници, калени в боевете из черногорските планини. Корпусът при това разполагаше и с многобройна модерна артилерия.
На двете рамене на върха Свети Никола заеха позиция Стоманената батарея, Голямата батарея на полковник Дроздовски, Орловският полк и първа и четвърта опълченска дружина. Втора, трета и пета опълченска дружина се окопаха на височината Над извора. На самия й връх подполковник Бенецкий разположи половината от батареята си. Останалите четири оръдия постави на върха Магаревец, на около двеста-триста крачки на север от турската казарма, която се издигаше на билото на прохода. На 9 август, в началото на атаките, дойде на помощ Брянският полк, който зае за отбрана западния фланг на позицията и се простря в дъга от голямото рамо на Свети Никола към трите върха на Крали Марковия баир.
Когато отрядът зае тази петкилометрова зигзагообразна позиция, руските военни картографи вече бяха попълнили триверстовата си карта с по-важните точки на прохода и прекръстиха с нови имена върхове и по-важни места.
Високото рамо на Свети Никола бе наречено Голямата батарея. Скалистият език, който се отделяше от него към юг и надничаше от стръмния си и непристъпен скат върху коларския път на прохода, получи името Орлово гнездо. На изток, на около двеста крачки от него, където беше поставена Малката батарея, за да бие коритото, по което беше само достъпен върхът откъм юг, мястото беше наречено Улея. Източното, по-ниското рамо на Свети Никола, получи името Стоманената батарея. Този връх завършваше с непристъпен стръмен скат, на който бяха кацнали скали. Това място назоваха На скалите.