Триста гористи върха оттатък дълбокия дол, който се спущаше на изток от Свети Никола, се наричаха под общото име Малък Търсювец.
Новите имена, които те получиха на картата по посока от юг към север, бяха Малък Бедек, Бранено гнездо и Демиевец. Височината над извора беше наречена Шипка. От тоя ден и самият проход доби името Шипченски проход. Магаревец стана Централната височина. Върховете по Марко Кралев баир от изток към запад бяха отбелязани като Волинската височина, Обраслата височина и Малуша.
Едно име обаче не се записа, а остана само да се споменава между войниците. На около седемстотин-осемстотин крачки по шосето на север от върха Шипка пътят се спускаше стръмно по посока към Габрово. Тая стръмнина населението наричаше с турската дума Узунукуш — Дългата стръмнина. Долината под нея руснаците назоваха Райската долина. Турците така много я обстрелваха, че който се опитваше да мине по нея, отиваше направо в рая.
Позицията на защитниците още от първия ден на османските атаки се намери под кръстосан огън. Но не беше това, което тревожеше най-много малкия отряд на Столетов. Мъчното съобщение с тила, което ставаше само по единствения път от Габрово, обстрелван денонощно от пушечната и артилерийска стрелба на османците, и липсата на вода измъчваха опълченците и руснаците повече, отколкото далекобойните модерни оръжия на Сюлейманпашовите низами. Августовското слънце жареше билото на планината, нетърпимата горещина задъхваше хората и жаждата напукваше устните. Два бяха изворите, от които защитниците се снабдяваха с вода: единият едва чучунижеше на около двеста-триста крачки югозападно от турската казарма, близо до окопите на Брянския полк. Беше съвсем открит за стрелбата на османските стрелци. До него можеше да се отиде само пълзешком.
Другият извор се намираше на изток от казармата, под коларския път на прохода и пред фронта на втора опълченска дружина. Мнозина от опълченците, които бяха минавали по-рано с търговски кервани през прохода, знаеха този извор. Той се казваше Кокалана. Така го наричаха селяните, които живееха близо до прохода. Един подир друг се точеха по време на робството конските и коларските кервани през прохода на път за Узунджозския панаир или за далечните пристанища на Мраморно море. Когато изкачваха стръмния път при Узунукуш и се дотътрузваха до билото на прохода, където се белееше насред пътя казармата, умореният добитък сам спираше, за да си отдъхне. Пък и хората сякаш това чакаха. Изтърсваха праха от дрехите си и изваждаха от поясите големи шарени кърпи, за да изтрият потта от лицата и вратовете си. Трябваше и да потегнат денковете със стока, поизместили се при друсането из пътя.
В това време войнишките кучета, които ровеха из боклуците край казармата, се промъкваха към керваните, проточили муцуни напред и душейки въздуха за плячка.
Чаушинът излизаше от казармата, за да провери тескеретата на пътниците. Излизаше и кафеджията и тръгваше из керваните с прикрепена на корема си табла с кафета. Всеки поканен посягаше към чашките с кафе. Бюлюкбашията седеше по турски на миндерлъка в стаята си, смучеше спокойно чибучката и не поглеждаше дори през прозореца. Работа ли му беше да го брули навън острият планински вятър? Чаушинът сам ще свърши работата. Част от сребърните петачета за кафето обаче ще падне и в неговия джоб.
Когато чаушинът свършваше проверката на тескеретата, пътниците дигаха на рамената си тежките дисаги с белия като за Великден хляб и недоизядените овнешки плешки и бутове, намазани с лютив червен пипер; измъкваха изпод чергите, които покриваха стоката, шарените габровски плоски с ракия и се спущаха по изринатата от стъпките на хората пътека към извора Кокалана. На поляната при него довършваха храната, която беше останала от гощавката с близките и приятелите при раздялата на Скокова поляна. А и добитъкът трябваше добре да се напои, защото го чакаше още по-труден път из надолнището към село Шипка.
Освен това беше и обичай за колджиите и керванбашиите да опарят с няколко дълги глътки гърлото си с върлата ракия, която винаги оставаше хладна в дебелите дървени плоски на търговците. И после надали биха намерили по-удобно място, където да покажат бабаитлъка си тия наемни пазачи на търговците и на стоката им, като изпразнят с кеф някой пищов към кътчето небе, което се подаваше между клоните, и да се наслаждават на ехото, затирило се из долищата и знайни и незнайни пътеки. А тия османлии, служили дълго време във войската на Отоманската империя, бяха снажни хора с дълги, засукани мустаци, носеха ален фес, килнат на тила им, току до самия потен, дебел пехливански врат, и мъкнеха на корема си тежък силяхлък с няколко арнаутски пищова и голям закривен ятаган. Онова, което беше им останало още от военната служба, беше бабаитлъкът и страстта към оръжието. Можеха ли да не ги покажат пред раята както трябва поне веднъж?