В края на май Българското опълчение беше готово да потегли към Дунав. Опълченците стегнаха коланите със сумките върху тъмнозелените си мундири с широка отворена яка, нарамиха сгънатите шинели, наместиха до тях торбите, на които висяха котелките за храна и матерките, дигнаха на рамо тежките шаспо и тръгнаха на поход.
Дълги, безкрайни се видяха на Петър равнините на Влашко, потънали във високи жита и ечемици. Прашните пътища се губеха из ниските голи и безводни възвишения. Над тях трептеше лятната мараня. Слънцето жареше. И никакви гори или прохладни долове не срещаха войнишките колони по пътя си.
Още от първия ден някои от опълченците, ненавикнали да се движат в строй при такава горещина с дебелите шаячни българки, започнаха да падат и да изостават от редиците. Но когато дружините се спираха вечер за нощуване, те отново достигаха частите си.
До малкото градче Рошиор де Веде опълченците вървяха в посока на запад. Оттук се спуснаха на юг, към Дунав. Дванадесетият руски корпус беше вече минал по тия места преди тях и стъпките на няколкото десетки хиляди войнишки ботуши, коне и тежки обозни каруци бяха обърнали пътя на една широка река от прах, чиито вълни заливаха на гъсти полупрозрачни облаци хора и животни.
Когато опълченците наближиха село Богдана, чуха се топовни гърмежи. Руските войски вече минаваха Дунав. Сърцата на опълченците затупкаха радостно. Идваше дългоочакваният час — да стъпят на родна земя, да полетят срещу омразния поробител.
Но командуването не бързаше — последва заповед опълченците да се разположат при село Богдана на бивак.
Разпънаха палатките. Обозите и кухните се настаниха до крайните къщи, по-близо до кладенците. Задимяха огнищата. Висок войнишки говор и песни оглушиха полето. Шумът преля над плетищата и сламените покриви на къщите и смути тишината на омърлушеното село. Отначало селяните се прибраха из къщите, но скоро се престрашиха и наизлязоха по улиците. Опълченците плъзнаха из селото за вода.
Бобцов, ординарецът на щабскапитан Усов, командирът на ротата, в която служеше Малчика, наблюдаваше един едър червеноперест петел, който канеше наобиколилите го кокошки с трохички.
„Ех, че прекрасна кокоша чорбичка би си хапнал негово благородие — помисли си ординарецът за своя ротен командир. — Петнадесет дена стават, откак сме тръгнали от Плоещ, а командирът не е вкусвал чорбичка. Гозбите на «Александровската кухня» само оцапваха хубавите му мустаци.“
„Александровска кухня“ руските войници наричаха войнишката кухня. Бобцов наблюдаваше петела, мислеше си как ще се зарадва командирът му, като го изненада с кокоша чорбичка. Ръката му набра сребърните копейки, които звънтяха в джоба на измачканите му летни панталони. Той се запъти към селянина, който наблизо, в двора си, се пазареше с няколко опълченци за една манерка ракия.
— Хей, слушай ти — му викна Бобцов, — колко ще искаш за тоя петел?
Селянинът не знаеше руски, но по ръката на войника, която сочеше петела, разбра за какво става дума.
Той цъкна с уста отрицателно:
— Не ми е за даване. Кой ще ми води кокошките?
Малчика се случи наблизо. Той беше се сприятелил с едрия и добродушен руснак Бобцов. Заговори по влашки на селянина. Но селянинът беше непреклонен. Не му беше за продаване петелът.
При това свечеряваше се и Бобцов се прибра сърдит в ротата. Малчика се опита да го успокои, но руснакът махна с глава и легна на сламата до ротната багажна каруца. Така и заспа…
Рано сутринта, когато от изток небето почна да побледнява и звездите взеха да гаснат, Бобцов скочи от сламата като ужилен, събуден от кукуригане на петел. Гласът беше силен, гърлест, сякаш петелът беше кацнал на рамото му. Бобцов потърка очите си с пръсти. Не, не сънуваше. Петелът, хубавият едър петел със златистите пера и големия месест гребен, беше кацнал на каруцата и кукуригаше.