Третият ден на отбраната на Шипченския проход идваше, оглушен от неспирния грохот, що заливаше върхове и долища. Над далечните планински върхове надникнаха първите лъчи на слънцето. Двугърбият Свети Никола хвърли сянката си по безлесния склон на Волинската височина като наметало, което бавно прибираше към себе си. Беше вече доста светло и можеха да се видят османските колони, които се спущаха от Демиевец, Бранено гнездо и Малуша, за да прекъснат тила на руската и опълченската позиция. Жълтите гайтани на гвардейците изпъстриха поляните.
Руската артилерия зашари из гъстите им редици. Въпреки това османците напредваха.
Опълченците от Свети Никола виждаха целия проход назад чак до Узунукуш. В далечината се белееха къщите на Габрово. Със свито сърце наблюдаваха съдбоносния бой, който може би не ще закъснее да се разпростре и към тях.
Ротата на Леон Грудов се беше преместила на скалите на Орлово гнездо, между орловците, над самия Улей. Тук беше най-уязвимото място на челната позиция. Затова от двете страни на Малката батарея се струпаха повече войници и опълченци.
Между това стрелбата на противниковата артилерия по Шипка все повече се увеличаваше. Снарядите разораваха върха, сякаш някакво чудовище стръвно гризеше с железните си зъби осеяната му със ситни камъчета повърхност. След малко забиха барабани, засвириха тръби. Първата неприятелска атака на главната позиция започна.
— Аллах! Аллах! — се чу вик, който се разля из долищата като вълните на пълноводна река, която изведнъж беше пробила бента и беше се впуснала неудържимо из надолнището.
Опълченците бяха настръхнали по окопите на Свети Никола. Ще удържат ли другарите им този натиск? Смълчалата се Шипка изведнъж се оживи. Стръмният й скат почерня от тъмните българки на опълченците. Мощно „ура“ избухна, сякаш буря беше се извила в замъгленото от барутния дим небе и гръм беше паднал в дола. Човешки порой се понесе към османските вериги. Те не издържаха. Обърнаха гръб.
Атаката на неприятеля беше отбита.
Опълченците на Свети Никола хвърляха шапките си във въздуха от радост.
— Молодци! Герои! — викаха орловци с просълзени от възторг очи.
— Не ще се посрамят другарите ни — казваха опълченците.
— Ще ни ударят и нас — прибави замислено Леон Грудов, — ами с какво ще ги отбием. Моята пушка е негодна, иглата й се счупи…
И я блъсна на бруствера.
— И моята е такава — прибави другарят му, разбрал по погледа му онова, което искаше да каже Грудов. — Де да имахме техните пибоди?
— Има ги, има ги — отвърна замислено Грудов и се загледа към терасата под Улея.
Там ранните слънчеви лъчи блестяха по лъскавите цеви на пибодите, които се търкаляха между труповете на низамите, опитали се да настъпят по стръмнината към Орлово гнездо. При отстъплението си миналия ден те така панически бяха се свлекли надолу, че и през ума им не беше минало да приберат убитите си другари и оръжието им. Сега пушките стояха там като примамка за смелите орли, които отбраняваха скалистия връх.
Грудов затършува с ръка в пазвата си. От българката му висяха откъснати парчета. Острите камънаци, по които беше се търкалял из окопите, бяха я разръфали. А нямаше с какво да я закърпи. Само беше пристегнал с колана остатъците й на кръста.
Той измъкна торбичката, привързана на врата му. Подаде я на другаря си:
— Дръж. В нея има петдесет наполеона. Припечелил съм ги от честен труд — бели пари за черни дни…
Другарят му не протегна ръка. Той недоумяваше защо прави това Грудов. Наистина мнозина от опълченците, когато влизаха в сражение, даваха кесията си с пари на другари от поддръжката. Заръчваха, ако ги убият, парите да се предадат на близките им. Но сега пред позицията на Свети Никола имаше затишие, османците не настъпваха. Силите им бяха нужни за атаката на Шипка. Някакво лошо предчувствие ли беше смутило душата му? Та те и двамата са в окопа един до друг. Еднакво са изложени на смъртта.
— Вътре има и хартишка — продължи Грудов, — на нея съм написал на кого да се предадат, ако ме убият…
— Но… — заекна другият.
— Решил съм нещо. Виждаш ли долу терасата под нашите окопи — посочи Грудов с ръка към дола…