— Това се казва пушка — въздъхна някой с глас, — а не като нашите шаспа…
— Английска е — подзе друг, — нова система… Далекобойна…
— Казват, че черкезите пък имат магазинни — намеси се и разговора трети. — Аз не съм ги виждал, ама други ми казват. Няколко патрона вътре, само тегли и пускай…
— Порових между убитите, но не намерих такава — каза Грудов.
— Ингилизка работа… Де ще намериш такава тука? Срещу нас няма черкези. Те се провират ей там зад тила ни, из ония долища… Казват още — прибави третият тихо, — че при османските войски в Плевен имало ингилизки офицери…
— Може и да е вярно. Санким те могат сами да се опрат на братушките, а?
Очите на опълченците се впериха по северния склон на Свети Никола, по който се катереше конник. Полковник Толстой се подаде от окопите при Голямата батарея. Види се, него е търсил конникът. Подаде му един пакет. Кавалеристът козирува и заприпка обратно. Неприятелски куршуми ровеха земята под краката на коня. Това беше опасно място, което конникът бързаше да измине. Внезапно той пусна юздите, разпери ръце, сякаш искаше да се залови за нещо във въздуха, и се строполи на земята. Животното направи няколко крачки по инерция, но се спря и се върна при убития. Наведе глава и започна да го души. Така и остана при него, с наведена глава.
— Убиха момчето проклетниците — казаха с въздишка опълченците. — Не можа да се отърве…
След малко те разбраха защо беше дошъл конникът. Две роти от първа опълченска дружина заедно с командира на дружината, подполковник Кесяков, се смъкнаха от позицията в седловината. Отиваха да подпомогнат руснаците при Узунукуш, където османците сключваха обръча около защитниците. Ранените и убитите, с които ротите осейваха пътя си, не ги спряха.
А помощ от Габрово още не идваше.
Османските вериги все по-упорито се катереха към Орлово гнездо. Някои низами се промъкваха в мъртвото пространство под скалите и там чакаха сгоден момент, за да се доберат до окопите. Тук куршумите от върха не ги засягаха. Опълченците и орловците започнаха да хвърлят камъни, които попадаха в техните скривалища. Все пак, това ново оръжие не можа да катурне нападателите в пропастта. От своите скривалища те виждаха като на длан пехотните окопи при Стоманената батарея и започнаха да стрелят по тях.
За да ги прогонят, защитниците на Орлово гнездо къртеха скалите и ги търкаляха върху тях. Нищо от това, че окопите се оголваха и че заприличваха на плитки корита, които на места не можеха да дадат никакво закритие на защитниците.
До Грудов млад руснак с едва наболи мустачки и килнато на тила орлово кепе се мъчеше да откърти голям блок от скалата. Беше го подкопал дълбоко с щика си, но камъкът не се помръдваше. Пот като град капеше от лицето на войника.
— Хей, братушка, помогни! — обърна се той към Грудов запъхтян. — Няма вече патрони, а на щик тия чортове не ще дойдат…
Грудов грабна захвърленото при краката му негодно шаспо и се помъчи да втикне приклада му в дупката на скалата, направена от войника. Но камъкът едва се повдигна.
— Още, още, братушка — викаше руснакът. — Чакай и аз…
И натисна цевта на пушката. Сега скалата едва малко се пропука.
— Пъхни в дупката някой камък или… дърво… Там, каквото намериш.
Думите се ронеха от устата на руснака с мъка, сякаш усилията му бяха последни. Грудов пъхна в дупката до приклада на шаспото един камък. Скалата беше вече готова за катурване.
— Сега можем да си починем — въздъхна с облекчение войникът, като изтри с ръка потта от лицето си. Скалният прах се размаза по измокрените му бузи. Добродушната усмивка още повече разцъфна на устните му. Грудов го погледна и сърцето му се разнежи. Мило бащинско чувство развълнува душата му. Това младо момче, което беше дошло да се бие за свободата на едноплеменния си брат, нямаше още двадесет години и опълченецът по възраст можеше да му бъде баща.
Боже мой — мислеше си Грудов, като го обгръщаше с ласкав поглед, — какъв добродушен юноша! Сякаш с цялата си душа е тука, по родните балкани на страдащите си братя… А дали ще се върне? Ще види ли отново родината си?
И като сподави мислите си, които го разнежиха, потри със задоволство ръце.
— При аллаха ще ги пратим тия поганци, само да се опитат да се покатерят…
Руснакът се засмя.
— Така, така, братушка, хей там в дола ще ги наблъскаме с тая скала.