И потупа приятелски по рамото Грудов.
Един низам подаде глава под скалите. Мъчеше се да пропълзи нагоре. Грудов се примери с пибода си и го събори. Но низамът скочи на крака и куцайки, побягна надолу. Един опълченец до Грудов дигна пушката си.
— Остави го — смъкна Грудов пушката от рамото на другаря си, — нека се замъкне при своите. Ще им разправи как се бият довчерашните раи. Това ще свърши повече работа, отколкото твоят куршум…
Насъбралите се под скалите османци решиха да атакуват Орлово гнездо. Алените им фесове изведнъж се показаха иззад скалите. Закатериха се. Още няколко минути, и те ще протегнат ръце над окопите на защитниците.
Тогава някой извика:
— Бутайте скалите, братя! Хвърляйте дървета!
И изведнъж огромни камъни и дървета полетяха от окопите. Счупени пушки се запремятаха из въздуха. Вихрушка от скали, дървета и пушки помете настъпващите. Виковете на ужас и на предсмъртни вопли се смесиха с тържествуващото „ура“, което гърмеше от върха. Каменният порой премазваше всичко по пътя си и завличаше нападателите в бездната.
Атаката беше отбита. Но десетина низами успяха да се запазят под скалите, и то толкова близо до окопите на върха, че се чуваха ясно заканите им. Те примъкнаха камъни към себе си и през направените от тях амбразури жареха с точната си стрелба по окопите на руснаците и опълченците. Защитниците се прилепиха към ниските си окопи, без да могат да ги прогонят.
Внезапно ръчна граната изхвръкна нагоре от скривалището на османците. Със зловещо съскане тя се търкали на скалата пред окопа на защитниците. Избухна в една дупка, която задуши силата й.
Младият руснак, с когото Грудов търколи скалата пред себе си, видя войника, който хвърли ръчната граната. Примери се в него. Но преди да стреля, се свлече в окопа. Не успя дори и да изохка. Кървава струя протече от челото му.
Грудов се наведе над него. Помилва го по русата му коса. Орловското кепе беше паднало в краката на убития.
— Бедният! — промълви с въздишка Грудов.
Докато стоеше на колене пред убития руснак, чу се изсъскване на нова ръчна граната. Фитилът пращеше и пръскаше искри. Тежкият чугунен снаряд се преметна във въздуха и глухо удари в скалата. Търколи се и се спря съвсем близо до окопа. Залегналите наблизо опълченци се прилепиха към скалите. Смъртта вече витаеше над главите им.
Но бърз като светкавица, Грудов се изправи и се хвърли към димящата граната. Сграбчи я ръка и я захвърли към османците с думите:
— Ако трябва да се умре, по-добре е човек така да умре!
Над главите на изненаданите османци блесна ослепителен пламък. Остър гръм оглуши върха. Чугунените парчета се изсипаха по скалите, сякаш едър град зачука от невиделица. Нещо парна по бузата опълченеца, който още стоеше на мястото си с вдигната ръка. Остра болка замая главата му. Пред очите му притъмня. До него се мярнаха хора. Блеснаха щикове. В ушите му нахлу шум от звънтене на стомана. Яростни закани прозвучаха. Грудов се залюля и се строполи на скалата…
В близкия тил
Болничната каруца, на която се развяваше платно с червен кръст, потегли бавно от бараката на лазарета при село Зелено дърво. Дребните, но здрави кончета се препъваха по едрите буци пръст, замръзнали от сухия студ, който беше сковал Балкана. Денят беше ясен и покритите със сняг Малуша, Свети Никола, Шипка и Коруджа се виждаха ясно и така близо, сякаш бяха надвиснали над позицията на опълченците. От време на време османските батареи на Малуша обстрелваха с рядък огън руските позиции. На Свети Никола и на Шипка снарядите разриваха снега, който се разпръсваше при взривовете като фонтани от бял прах. Това нарушаваше спокойната зимна картина на този ноемврийски ден.
По изринатия от колите път, който водеше от селото за Габрово, имаше дълбоки трапища. Затова и каруцата с болните се движеше на места много бавно. Пътят криволичеше по стръмните баирища, спускаше се из малки долчинки, мушеше се из висока дъбова гора, завиваше покрай сламени кошари, сгушени между оголените гъсталаци, и се насочваше към каменния мост, извил високо остър гръб.
Скреж беше покрил земята. Тук-таме по клоните трептяха листи, обагрени в червенооранжев цвят, сякаш бяха някакви пъстри птиченца, останали, за да красят потъмнялата гора. Студен полъх разнасяше из въздуха острата и лютива миризма на запалени сурови дърва и шума. Ледът беше изпил водата в локвичките по пътя, шиповете на конете го трошаха, а колелетата го пръскаха на малки парченца. На места из оголените клони се промушваше птица. При една запустяла кошара ято гарвани се дигнаха изплашени и със своя зловещ грак се изгубиха нанякъде. Но щом каруцата отмина, те пак се върнаха като отневиделица и се спуснаха на земята. Навярно там лежеше лешът на някое животно.