Отначало Копчев оглеждаше с интерес всичко, което го заобикаляше в болницата. После затваряше очи и задрямваше. Може би защото болките в крака му намаляха. Когато отваряше очи, те оставаха втренчени в картините. Гледаше ги без нужда, просто за да има къде да опре погледа си. Тогава мислите му спокойно се нареждаха една след друга, без да се прескачат и да бързат като прииждащи води на мътен поток. Спокойните мисли го караха да гледа трезво и хладно на нещата. Болен, захвърлен в болницата човек, за когото другите се грижат. Не беше ли излишен? Чувствуваше се като беглец, който в най-трудния момент е напуснал делото и другарите си. Ще се върне ли при тях?
Друг път се извиваше по ребро на сламеника и гледаше с часове зимната картина навън. Той вече знаеше кога ще се плъзнат слънчевите лъчи по зеленясалите от старост плочи на покривите, кога сенките на издадените над улицата стрехи ще покрият улицата и ще пропълзят по стените на отсрещните къщи. Зимната нощ ще се спусне над града, шумът от улицата ще затихне и картината със зеленясалите плочи на къщите, с дългите стрехи и тясна улица ще се отдалечи и ще потъне във вечерния мрак. Това беше част от живота, който се явяваше пред очите на Копчев като видение и изчезваше, за да се яви на следния ден отново с всичките свои познати черти и багри. След това на улицата светваха фенерите, които блещукаха като замръзнали във въздуха светулки.
Добре, че креватът на Копчев беше до прозореца и това го свързваше с живота на улицата. Но и там картината не се променяше. Само понякога някой шеркет ще се мушне из навалицата или обозните коли и ще се опита да внесе нова багра в уличната картина с високите си колела с нашарени спици, с издадени навън пружини, които подхвърляха застрашително корпуса на каруцата из разкривения калдъръм. Напразно любопитният поглед се мъчеше да проникне зад дебелото чергило, което покриваше шеркета. Навярно там седеше, завит в дебела шуба, високопоставен пътник, началник на канцелария или търговец, доставчик на разваленото брашно и мухлясал хляб за войниците. Любопитството към улицата обаче траеше, докато шеркетът се мяркаше пред очите…
Дните и нощите идваха и отминаваха бавно.
Болните около Копчев се смениха вече няколко пъти, а той продължаваше да лежи, да притиска пребледнялата си буза на възглавницата. Слушаше шумоленето на сламата при всяко помръдване, вдишваше миризмата на напоените със слънчева топлина житни стъбла и мислите му го пренасяха далече през Балкана, към родния край. Сладко мечтание го унасяше. Това разведряваше помрачената му душа.
В края на ноември един прислужник от Руския Червен кръст изкачи бързо стъпалата на болницата. Още от вратата кимна с глава на сестра Теплякова. Тя излезе в коридора. Върна се бързо, пребледняла и изплашена. Даде на прислужника чантата с личните си вещи и се обърна към болните с глас, в който едва потуляше тревогата си:
— Скоро ще се върна. Аз само за малко…
И излезе, без да притвори вратата. Бързото й изчезване се стори необикновено и тревожно на болните. Те се надигнаха на сламениците и загледаха прислужника, който се спря на прага. Той дигна рамене с недоумение. Как е възможно да не знаят това, което става навън?
— А что? Не слихали?… Бум, бум…
И като посочи с ръка към прозореца, затръшна вратата зад себе си.
Болните се разшумяха, наскачаха от сламениците и се залепиха на прозорците. Хора бързаха по улицата. Конник препускаше и тропотът на подковите заглъхваше тревожно в далечината. Някакво подземно бучене иззад хълмовете се носеше към града. Стихваше и пак се подземаше.
Студът принуди болните да затворят прозорците. Някои от опълченците се облякоха и излязоха на улицата. А там вече гъмжеше от хора. Мнозина отиваха към околните баири, за да чуят по-добре бученето. Понесе се слух, че Осман паша излязъл от Плевен и тръгнал да се съедини с войските на Али паша в Русчук. Прибавяше се още, че вече се виждали черкези в Севлиевско. Ами ако и Сюлейман паша натисне от Шипка? Косите на хората настръхваха само като си помислеха това. Униние завладя града. Мнозина вече стягаха каруци и багаж да бягат.
Зимната нощ се спусна мрачна и тежка над града, без някой да разбере какво става там, откъдето идваше бученето. Свещи замъждукаха из къщите. Бежанците бяха наизлезли от бараките и зъзнеха на студа с вързопи в ръце.