— Ишууу… — извика му той и замахна с ръка да го пропъди.
Петелът се опита да хвръкне, но се замота във връвта, с която беше вързан, и падна в каруцата.
В това време тръбачите дадоха сигнал за ставане. Бивакът изведнъж се раздвижи. Гласове огласиха полето. Опълченците започнаха да събират палатките. При походните готварници дрънкаха припряно баки. Войнишката чорба беше готова. Обозните запрягаха каруците. Злонравни коне цвилеха и се мъчеха да изплюят юздите, които стягаха устата им. Със сърдити викове войниците се силеха да ги обуздаят. Шум, видове ругатни, конско цвилене, звън на металически съдове се смесиха в надпревара. Невъобразим шум и гласове заляха лагера. Команди забързаха към кладенците. Бъчонки затрополяха след тях. Кучета залаяха от дворищата. Селяните занадничаха над плетищата.
Бобцов се беше изправил пред каруцата, в която петелът пляскаше с криле и се мъчеше да се освободи от връвта. Ординарецът се двоумеше какво решение да вземе: да отвърже ли петела и да го пусне на свобода, или да го грабне и да го занесе на стопанина му. В това време дотича запъхтян Малчика. Като видя събраните сърдито вежди на руснака, той извика:
— Братушка, не се сърди, аз донесох снощи петела…
— Скоро го махай! Занеси го на стопанина му.
— Но аз, аааз — заекна Малчика, — аз го ку-у-пих. Платих му го. Не струва и двадесет бани, а пък аз… аз му платих цял лей… хем сребърен… Ей богу, дадох му го…
Бобцов смекчи бръчките на челото си. Постави ръка на рамото на дребничкия опълченец:
— Е, като си го купил, какво да го правим сега? Ако беше снощи, досега щях да го сготвя, а пък то… Няма да го мъкнем със себе си я…
И се почеса по тила:
— Пък и да ти кажа… Снощи, като си лягах, размислих се. Прав е селянинът, такова хубаво животно не е за клане…
Очите на Малчика светнаха.
— А че пък не го коли, запази го. Ще го водим със себе си… Талисман ще ни бъде…
— Какво? Какво? — сви очи руснакът. Той не беше чувал такава дума. — Какво е това талисман?
— Късмет, щастие — поясни Малчика. — Такова нещо санким… слушай. Когато работех из градините по река Теляжина, беше ми дошло едно котенце. И аз не зная откъде беше дошло. Едно такова… хубаво, пухкаво, като зайче… Прибрах го на козиняка, на одъра, където спях. И да ти кажа ли, донесе ми щастие… Истински талисман, ти казвам… Изгони от колибата мишките…
— Мишки ли? — разтърси рамена с отвращение Бобцов. — Скверна гад!
— И още каква!
— Да пази бог!
— Та те такова нещо ще ни бъде тоя петлю — окуражи се Малчика. — Талисман. Ще ни пази от беди…
— Добре, добре — усмихна се добродушно руснакът, който като всеки простичък човек вярваше в чудеса и се опита да помилва петела по лъскавата перушина, — да видим само какво ще каже командирът.
Като усети ръката върху си, петелът сви страхливо гръб, а после изведнъж се напери.
Бобцов се разсмя:
— Я го гледай ти него. И готов да се бие. Маладец!
Малко след това ротният командир, щабскапитан Усов, като обикаляше ротата си, преди да тръгнат на поход, ахна от учудване, щом видя петела, кацнал върху багажа в каруцата.
— Аха, петел?… Какво е това от тебе, Бобцов — смръщи вежди той, — да не си станал кокошкар?
— Аз… аз… съвсем не, ваше благородие — забърка се ординарецът.
— Какво? Да не би самичък да е кацнал в каруцата? Ще играе май пръчката!
— Той, Малчика, ваше благородие, той го купил… — развърза езика си Бобцов. — За един сребърен лей го купил. Да стои, каже, на каруцата… Талисман ще ни бъде… Тая дума не я разбирам съвсем, ама се съгласих…
— Добре, добре — свърна командирът към опълченците, които вече слагаха походните торби по гърбовете си. — Ще проверя после тази работа.
Така талисманът остана да се люлее гордо на каруцата. Той стана любимец на ротата. Щом спираше колоната на почивка, опълченците бързаха да му донесат в калпаците си натрошен хляб. Петелът вече не се плашеше, кълвеше трохите и юнашки кукуригаше…
Последният поход на Българското опълчение из влашките равнини беше от село Богдана до дунавското пристанище Зимнич. При село Пятра замръкнаха. Оттук до Дунав вървяха през нощта. На сутринта се разположиха на бивак край залива при градеца Зимнич. Прекрасната гледка на освободения вече Свищов, кацнал живописно на няколко хълма, мамеше очите на опълченците като някакъв блян. Белите му къщи, потънали в меката зеленина на овощни градини, блестяха на утринното слънце. Над хълмовете в далечината плуваха бели облачета, като ладии с надути от попътен вятър платна.