Пред управлението на града беше се насъбрала тълпа. Искаха да чуят какво ще им каже окръжният началник. Но капитан Маслов не се подаваше от канцеларията си. Бученето вече беше престанало. Внезапно откъм гробищата, по Севлиевския път, изтопуркаха в луд бяг няколко казака. Скочиха пред управлението от потъналите в пяна коне. Без дума да кажат, те се втурнаха навътре. След малко оттам изскочи капитан Маслов — гологлав, развълнуван, с разперени ръце над главата си.
— Братушки… Плевня пад…
И не можа да довърши. Радостни сълзи го задавиха. Заклати се и като закри лицето си с ръце, изтича обратно.
Тълпата остана като тресната от гръм.
— Какво? Какво? — обадиха се няколко гласа.
Известието беше толкова неочаквано, че хората стояха като онемели. Някой мълчаливо се кръстеха. Истина ли беше това, което им каза офицерът? През последните няколко месеца толкова много съмнения бяха се натрупали в душата им, че радостните думи мъчно проникваха в обезверените им сърца.
— Не чухте ли? — гръмна нечий глас. — Плевен… Плевен паднал…
И изведнъж мощно „ура“ процепи тишината. Разтичаха се из града.
— Плевен паднал! Плевен паднал!
От широките порти на управлението изскочиха конници. Препуснаха през града по пътя за планината.
— Хей, булгарци, Плевен паднал!… Плевня паднал!…
Затропаха порти. Разтичаха се хора из улиците. Запрегръщаха се. Забиха черковните камбани. Полуголите бежанци наизскочиха от бараки и дворища, изпълниха града с радостни викове като избавили се корабокрушенци. На мегданите лумнаха огньове. Със свещи и фенери в ръце множеството се отправи към църквите, чиито камбани биеха призивно и радостно. Студената и мрачна ноемврийска нощ светна като ден. Радостни възгласи ехтяха:
— Войната свърши!… Дойде край на мъките…
Цигулари засвириха. Кръшни хора се извиха…
Копчев наблюдаваше от прозореца шумното множество, което заливаше улиците. Съжаляваше, че болестта му го приковава на леглото. Сестра Теплякова, която беше се върнала при болните си, угнетена от мисълта за въображаемо нападение от турците, изхвръкна по стълбите. Завтече се в женския манастир, където квартируваше отделението от Руския Червен кръст, и се хвърли на врата на доктор Пясецки:
— Колко се радвам, доктор Павел. Какъв ужас изживях! Имах чувството, че башибозушка сабя се плъзга по гърлото ми…
И червенина изби по страните й, като си спомни, че малко преди това го беше молила да не я оставя жива в ръцете на башибозуците.
Тая нощ в града никой не заспа.
— Сега — казваха си хората — идва ред на Сюлейманпашовите пълчища в планината…
Те вярваха, че след като руснаците се разправиха с Осман паша, който беше едно страшилище в тила им, щеше да рухне и преградата, издигната на Шипка срещу техния победоносен ход. И действително части от освободилите се руски войски при Плевен започнаха да пристигат в Габрово.
Но и зимата започна да вилнее все по-яростна и страшна. Още от първите дни на декември снежни вихрушки затрупаха с дебел сняг върхове и долини. Зеленясалите от времето плочи на покривите се скриха под снежните калпаци, които се килнаха от широките стрехи над улиците. Бежанските бараки се загубиха, сякаш потънаха в заснеженото поле. А в улиците започнаха да прииждат безкрайните кервани на погонците, мъкнещи храни, облекло и оръжие. Тия кротки мужици войната беше измъкнала от техните хижи заедно с колите и добитъка им и те търпеливо понасяха на хиляди километри от своите жилища несгодите, които войната им налагаше. Те не взимаха участие в сраженията, не носеха пушки, не се биеха срещу неприятеля с оръжие в ръка, но те воюваха с несгодите, с мъчнотиите на войната и страдаха като истинските войници. За тях нямаше топли квартири, нито топла храна. Спяха в колите, където спираха, и бяха много щастливи, когато можеха да вкусят булгурена каша, приготвена на огнищата край пътя. Те нахлуха в тесните и криви улици на града с побелели от снега кожуси. Щом се задръстваха, погонците слизаха от колите и бързаха да огреят ръцете си на уличните огньове. Гражданите ги подпомагаха с каквото можеха. Погонците бяха толкова щастливи от тая топла обноска, че някой от тях, обхванат от спомена за родния край, за домашното огнище, за безбрежната степ, току запяваше за своя мирен селски труд: