В града започна да се говори за настъпление в Балкана.
В средата на декември, както снежната буря, която мяташе снега над полетата, нахлу в града шестнадесетата дивизия на прославения генерал Скобелев. Затрополяха по хлъзгавия заледен калдъръм конски подкови. Войнишки песни оглушиха улиците. Сега вече никой не се съмняваше, че идваше денят на настъплението на Шипка.
Зашариха казаците на капитан Маслов из улиците. На калдъръма започнаха да се трупат камари с кирки и лопати. Бежанците ги нарамваха и поеха да разчистват пътеките в планината. По Химитлийската пътека ще настъпят войските. И опълчението ще бъде с тях.
В опълченската болница настана оживление. В шестте стаи и в околните къщи лежаха над сто болни. Когато сутрин доктор Сава Мирков ги преглеждаше, куците изведнъж изправяха пред него вървежа си, болните от ревматизъм стискаха здраво зъби, за да заглушат болките в ставите си, и бодро се изправяха пред сламениците. Не искаха да стоят повече в болницата. Те са вече оздравели. Лекарят ги поглеждаше с кротка усмивка, почукваше ги със слушалката по гърдите и гърбовете, прокарваше пръсти по огнените линии от вентузите и клатеше глава наставнически:
— Още малко, юначе. Още малко търпение.
И натискаше болния с ръка да легне на сламеника. После посочваше към прозореца:
— Не чуваш ли бурята как беснее навън? Ами че студът е двайсет градуса под нулата. Пък и тая мъгла… очите си човек може да извади дори и през деня…
— Абе, да си отида в дружината, па нека си свири бурята, ваше благородие — отвръщаше опълченецът.
Въпреки несъгласието на лекаря всеки ден се опразваха по няколко сламеника. Без да се обадят на някого, болните заминаваха за дружините си. Доктор Сава Мирков клатеше глава, заканваше се с престорено сърдит глас на избягалите, но не подаваше никакъв рапорт против тях. Той знаеше, че те вече са в дружините си. Всъщност и той желаеше по-скоро да се прибере във втора опълченска дружина, към която се числеше.
Колкото повече наближаваше 24 декември, за когато беше определен денят за настъплението през Балкана, толкова повече опълченците в болницата намаляваха. Нови не идваха, въпреки че времето все повече застудяваше и гъстата мъгла вече не се вдигна от града.
Копчев гледаше празните стаи, мяташе се на сламеника като лишен насила от свободата си човек и се топеше от тъга.
„Този поне не ще се реши да избяга“ — мислеше си доктор Мирков, като го гледаше да се мята на леглото си, без да разбере, че това не беше от болката, а от терзанието, че трябва да остане да лежи, когато дружините ще настъпят през Балкана.
Най-после на 23 декември Копчев остана съвсем сам в болницата.
„Нима другите бяха по-здрави от мене, че отидоха в ротите си? — мислеше си той. — Не, това не ще изтърпя!“
На следния ден доктор Сава Мирков беше вече решил да остави Копчев на грижите на местния лекар доктор Алекси Христов и да замине за дружините. Но какво бе учудването му, когато на сутринта намери болницата съвсем празна. Копчев беше заминал за Балкана. Беше оставил на възглавницата си бележка, написана с въглен от печката: „Отивам при другарите си“.
Ръката, трепереща от вълнение, беше разкривила набързо написаните букви върху измачканата хартия…
Доктор Сава Мирков се усмихна доволен.
Сега и той беше свободен. Последният болен опълченец беше се прибрал в строя. Козирува по войнишки, заключи празната болница, метна се на своето кротко като самия него конче и препусна към Балкана, където дружините вече пълзяха по тясната и стръмна Химитлийска пътека.
През Балкана
В празната болнична стая беше тихо! От закнижения прозорец се промъкваше струя студен въздух, която играеше с пламъчето на дебелата стеаринова свещ, залепена на пръстена паница. Сянката на кюнците се повдигаше и снишаваше, сякаш висящите под целия таван ламаринени тръби търсеха удобно място на стената, за да се облегнат. Из въздуха се носеше острата сладникава миризма на карбол, смесена с тежкия дъх на спарена слама и на пот от хората, лежали върху нея. През отворената врата на съседната стая се виждаха неясните очертания на предметите и на празните сламеници на одъра. До масата в тази стая дремеше милосърдната сестра. В цялата болница беше останал само един болен. Той лежеше неподвижно и дремеше. Затова и сестрата си позволи да подпре лакът и масата и да затвори за няколкоминутна почивка зачервените си от денонощното бдение очи.