Болният обаче не спеше. Той беше само затворил очи, уморени от трептящата светлина на свещта. Суровите дърва в печката съскаха, сякаш се сърдеха за нещо. От улицата долиташе шум от хорски гласове и скрибуцане на коли по скования сняг. Понякога изтрополяваха конници и ударите на подковите по замръзналия калдъръм ехтяха в тясната улица.
Тогава мислите на болния с шеметна бързина се втурваха подир конския тропот и не се успокояваха, докато той не заглъхнеше из тясната криволичеща улица, похлупена от разперените като крила стрехи на къщите.
Дълга декемврийска нощ беше се спуснала от Баждара, зад който всеки ден залязваше слънцето, когато времето беше ясно и мъгли не виснеха над плочестите покриви. А още по-дълга и тревожна беше нощта за болния, който лежеше сам в стаите, доскоро пълни с хора, които говореха високо, пъшкаха от болките си или с шепнещ глас молеха за нещо. Сънят му беше кратък, с прекъсване, изпълнен с кошмарни видения. А мислите му най-много се въртяха около неговото собствено положение. Цял месец вече, откак лежеше в тая болница.
Когато се научиха за настъплението на юг през Балкана, другарите му един по един избягаха от болницата. Отидоха в частите си, за да участвуват в похода и битките. А той остана да лежи. Нима те бяха по-здрави от него или раните им бяха излекувани? Не! Той не ще остане повече тук!
Стори му се, че в този момент столът в съседната стая изскърца. Тихи стъпки се чуха. Сестрата беше станала и бавно се примъкваше към него. Той полузатвори очи. През мрежата на ресниците си виждаше сянката й, която нарастваше на трептящата светлина, неясна и колебаеща се. Тя пристъпи към средата на стаята, погледна към болния, който не показваше, че се е събудил, отвори печката и постави няколко дървета в пламтящите й уста. Отражението на огнените езици зачерви ярко обърнатата й към печката страна. Но желязната вратичка тропна. Яркочервените багри изчезнаха. Остана само голямата сянка на жената, която се отдалечаваше към вратата. Резето изскърца. От коридора нахлу студена струя. Но това беше само за миг. Щом вратата се затвори, отново тежкият въздух, изпълнен с миризмата на лекарства, на спарена слама и пот, завладя стаята.
Копчев се надигна на лакти и се заслуша. Стъпките на сестрата преминаха по коридора. Твърдите токове на обущата й заопипваха хлъзгавите стъпала, които водеха за двора. След малко прокънтяха по плочите на закрития входния под къщата и се загубиха. Пътната врата тропна силно, за да се намести ключалката, и тишината отново завладя болничните стаи. Сега в тях остана само дрезгавата светлина на свещта като очи, които можеха да видят само неясно очертанието на предметите, потънали в собствената си сянка.
Болният отхвърли от себе си чергата. Спусна крака от леглото и се изправи. Болката от коляното премина като остра тръпка по цялото му тяло. Той се олюля. За миг стаята потъна в дрезгава сянка. Замайването премина така бързо, както дойде. Копчев започна да се облича. На гвоздея над леглото бяха закачени широкият му син панталон и българката, изкърпени от жените в града, които идваха да помагат на сестрата. Стегна се в тях. Измъкна ботушите изпод кревата, където стоеше и походната му торба. Шинелът и опълченският му калпак висяха на закачалката до вратата. Той сам се учуди на бързината, с която се облече. Страхът, че сестрата може да се върне всеки момент, даде тая голяма пъргавина на ръцете му.
Отвори вратата, ослуша се. На края на коридора се чернееше дупката на стълбището. Подпирайки се с ръка на стената, той се добра до нея. Натрупаният от хорските стъпки сняг по стълбището беше поледил тесните дървени стъпала. Той пристъпи по тях бавно. Въпреки това замръзналите дъски скърцаха издайнически и така застрашително, като че всеки миг можеха да се откъснат от страничните подпори и греди и да се сгромолясат заедно с човека.
Стъпил долу на плочника, Койчев се спря, за да си почине от напрежението, което беше го задъхало.
Въздушното течение в закрития входник отнасяше снежинките чак до портата, от която се излизаше направо на улицата. Прозорецът на бараката в двора светеше. Но на кого от прислугата би дошло наум да погледне към входа? Милосърдната сестра сега навярно беше на разговорка с другарката си в девическия манастир, където се помещаваше част от госпитала. Копчев вдигна яката на шинела си и натисна бравата на вратата. Улицата беше мрачна и празна. Фенерът, прикрепен на стената при входа, хвърляше по каменния зид ръждивожълто петно, което навяваше по-скоро тъга, отколкото бодрост и надежда за тия, който го търсеха от нужда. Отражението на червения ръст, изписан на стъклото му отпред, лежеше на снега като белег, направен с кръв. Снежинките играеха на светлината на прозорците, надвиснали над тясната улица. Тия светли петна приличаха на очи, които сякаш надничаха във вратовете и пазвите на минувачите. Шумът от движението, доскоро долитащ в стаята му, беше изведнъж пресекнал. Човешките вълни, дотогава заливали тая пуста сега улица, бяха отминали и отнесли със себе си гълчавата от викове и команди, тръскането на колите по издълбания път, тропота на конете и глухите стъпки на подкованите войнишки ботуши. От надвисналите по широките стрехи преспи вятърът бръснеше като с невидима метла скованите от студ снежинки и затрупваше с тях трапчини и ъглища.