За миг Копчев се заслуша в шепота на тия малки ледени зрънца. Иззад къщите се носеше шумът на Янтра, който така се сливаше с фученето на бурята, че той не можеше да определи посоката на течението й. Това би го насочило накъде да върви. Той съзнаваше сега само едно — че трябва да се махне час по-скоро от входа на болницата. Прислужниците или милосърдната сестра всеки миг можеха да го заварят.
Той нахлузи още повече калпака над очите си, прилепи добре яката до ушите си и тръгна по улицата. Все ще срещне някой, който да го упъти.
Вървеше по средата на калдъръма. Ботушите му се заравяха в прясно навалелия сняг, под който лежеше набитата от колите и войнишките стъпки ледена кора. На няколко пъти се подхлъзна. Тогава тръгна до самите дувари на къщите, на които би могъл винаги да се опре.
Когато след малко се спря и обърна, той съзря, че от дъното на улицата се показа сянка, която бързо го наближи. Стар човек носеше нещо, завито в бохча.
— Добра стига, юначе. Къде така?
Копчев, който беше се приготвил да запита накъде трябва да върви, за да улови пътя към Балкана, позабави отговора си. Трябваше ли да му каже истината? И изведнъж смутолеви:
— Къде?… Отивам подир другарите си.
— По това време? Че къде са те?
— Тръгнахме заедно, но аз се отбих в един дюкян — продължи да нагажда отговора си опълченецът. — Когато излязох, те вече заминали. Дали не съм сбъркал пътя? Къде извежда тая улица?
— То нашият градец има само тая улица и още една оттатък реката. Зад гърба ни отива към Конашкия мост и Падалото, а напред — към Шиваровия мост и Балкана. Дълга улица, проточила се като въркузун, та краят й няма…
И показа с ръка посоките.
— Отивам при дъщеря си. Ожених я лани след Петровден в махалата Радичевец… Сватът е нещо болнав, та рекохме двете фамилии да се съберем. Нали е Бъдни вечер… Другите отидоха по видело, пък аз останах да се опече прасенцето. Не е сега празници да се гледат, ама нали ни е адет…
Едва сега на Копчев му обърна внимание тежката бохча, която старецът крепеше в ръцете си. От нея дъхаше на току-що печено месо. Неволно си спомни за сестрата. Навярно беше отишла при другарките си в женския манастир, за да посрещнат заедно Бъдни вечер.
— Хайде да вървим сега — прибави старецът. — Дружина ще сме си чак до Шиваровия мост.
Двамата тръгнаха из улицата. Старецът не преставаше да говори. Парата от устата му топеше скрежа отпред на вдигнатата яка. Там се бяха образували вече ледени иглици.
— Сурова зима, люта зима, юначе. Озори и вас, и братушките. Ех, да не е тя, откога да сте откъртили тая паплач от върховете… Ама май че скоро ще бъде, а? От няколко дена много братушки се извървяха нагоре към Балкана, стягат се… „Белият генерал“ щял да ви води, а?
— Да… — мънкаше в яката си опълченецът.
— Видяхме го, кога мина през града… Юнак човек!… Хвърчи, едва го настига щабът му…
Няколко конници изтопуркаха зад гърба им. Попитаха за пътя към Балкана и заминаха. На едно място светла ивица пресичаше тясната улица. Очертаваше се на отсрещната стена на къщата като прозорец със спусната завеса. Беше фурна. На тезгяха лежаха тави с току-що извадени от пещта симиди. Препеченият върху тях сусам пръскаше приятна миризма.
— Общината ги е поръчала — забеляза габровчанинът, — ще ги раздават на войската… Всинца дадохме по малко брашънце… То веке е на свършване, ама като е за войната — дадохме…
Дойдоха до Радичевец. В гъстата мъгла се очертаваха неясно силуетите на няколко къщи, кацнали на стръмния баир, току над самия път. Вдясно беше реката, оттатък която се виждаха да блещукат като светли размазани петна прозорци. Оттук пътят се прехвърляше по Шиваровия мост и отиваше към Балкана. Нищо не спираше вече студения вятър, който идваше откъм планинската теснина.