Габровецът постави торбата на снега. Развърза я. Показа се тепсия с печено прасенце. Под нея — голям кръгъл хляб. Отчупи от него, отряза с привързаното на пояса си ножче месо и го подаде на опълченеца.
— Вземи, юначе. Жал ми е, че не мога да те поканя на софрата си — тебе те чака път. Дано застигнеш другарите си… Сватовете живеят ей тука горе, дето мъждее прозорецът… По тия стъпала — право при тях… А ти все покрай реката. При Гърбавия мост ще се отбиеш надясно. Селото Зелено дърво е на няколко крачки, както се вика… Добър ти път…
Старецът постоя, докато сянката на опълченеца потъна в мъглата, намести бохчата на лакътя си и се закатери по навеяните от снега стръмни стъпала…
Копчев пристъпяше бавно по пътя. Премина по Шиваровия мост и продължи в тъмнината. Срещата със стареца и неговите думи го изпълниха с хубаво чувство. Те му напомниха за неща, които му бяха така близки! Сякаш един свят далечен, животът от ранните му младини, сега възкръсна пред него и го свърза с домашното огнище, с близките, с родния край.
Докато умът и въображението му бяха заети с тоя прекрасен спомен, той не чувствуваше страшната самота, своята безпомощност, цялата тая безнадеждност, които го обгръщаха в непрогледната мразовита нощ. И колкото повече се отдалечаваше от града и светлината на прозорците изчезваше зад гърба му, толкова повече споменът избледняваше и се загубваше в мислите му. Като пътник, спрял насред пътя в безсилие.
Вятърът напираше насреща, развяваше шинела му и се завираше в пазвата. По тялото му пълзяха студени тръпки.
Той вървеше бавно, с наведена глава. Снежинките се завираха в очите му. Под шинела му ботушите се виждаха като две тъмни петна, които понякога съвсем се загубваха в дълбокия сняг. По пътя нямаше никаква пъртина. Вятърът беше заличил следите на колите и хорските стъпки. Вървеше напосоки. Стремеше се само да не се отдалечава от шума на реката. Но този шум от време на време така се смесваше с пищенето на фъртуната, че не можеше да го различи. Това го смущаваше. Тогава се чувствуваше загубен. Но надеждата отново възкръсваше в душата му, щом слухът му долавяше глухото бумтене на реката.
Имаше моменти, когато фъртуната стихваше и наоколо ставаше толкова тихо, че той чуваше дори шумното си дишане. А шумът на реката заприличваше на шепота на оттегляща се от пясъчния бряг вълна. Мъглата за миг се вдигаше и тъмнината ставаше прозрачна като запотен прозорец, зад който се открива пейзаж с тъмни бои. В далечината заблещукаха неясни светлинки, които го обнадеждваха и помамваха. Снежинките преставаха да го щипят по лицето. Тогава той разбираше, че не валеше, а вятърът загребваше снега от полето и посипваше нощта със заледените като ситни песъчинки снежни зрънца.
Това бяха мигове на почивка за бурята. След това тя отново се затирваше през долищата, дигаше снежен прах и изпълваше полето с вой.
Копчев се бореше с нея. Обръщаше й гръб, когато връхлиташе върху му, и пак тръгваше — напредваше крачка по крачка. Той ту се катереше по стръмнина, ту се спускаше в някаква долчинка. Бурята така го замиташе из надолнището, че го караше да тича по стръмнината. Тогава му се струваше, че тя ще го захвърли в някой трап и там ще го зарине със сняг. Ще изчезне, ще се загуби като ледена снежинка.
Но волята му да живее, да намери другарите си, не го напускаше.
Той помнеше, че на път за болницата бяха минали през някакво село. Къщите му бяха сгушени по околните баирища, но долу при пътя, който извиваше покрай реката, имаше ханче и няколко бежански колиби. Нали там селяни бяха ги почерпили с топла ракия? На Колчев му се струваше, че беше вървял много време и че той отдавна трябваше да стигне при това ханче. Къде е сега то? Изчезнало ли е под снега, или той беше сбъркал пътя? А умората вече го оборваше. Той чувствуваше как потта на гърба му се вледенява. От студа пръстите му залепваха по заледения прът, който едва стискаше в ръка. Опита се да го стопли в ръкавите си, но и там беше студено. Скрежът бе се набил в плата.
По едно време му се стори, че като се спускаше по някаква стръмнина, шумът на реката стана по-ясен. Надеждата пак трепна в душата му. Та нали и ханчето беше до самата река. Но колкото отиваше по-надолу, толкова мъглата ставаше по-гъста. Тъмнината така го обгърна, че той дори и ръката си не можеше да види. В този миг му се счу кучешки лай. Не, не беше това халюцинация на слуха му. Ето и звънчета на шейна. Те спряха внезапно, но кучешкият лай продължаваше като задавена кашлица, която идваше зад някаква стена, съвсем близо до него и все пак непреодолима. Колко безкрайна беше тази стена, издигната от мъглата!