Той чуваше как сърцето му бие ускорено от радост. Хе, той беше вече много близко до ханчето или до селото. Но и кучешкият лай престана. Не беше ли това минала по пътя шейна? Тя, която беше събудила надежда в него и беше го свързала с живота, сега го отминаваше!
Той напъна гърди и извика:
— Хей, хорааааа… хорааа… Чувате ли… хораааа?
Но той дори не чу и гласа си. Като че шумът на реката и на бурята, мъглата и непрогледната тъмнина го удавиха в своята неизмерима дълбочина, още преди да излезе от устата му. Сякаш някой чужд човек хриптеше до ушите му.
Гъстата студена мъгла нахлу в дробовете му и го задави. Той наду отново гърдите си.
— Хейййй, хораааа!…
Този път навярно ще го чуят. Но никой не се обади. Той остана с разперени ръце, както беше ги издигнал, да поеме въздух с отворени уста. В този миг на отчаяние ухото му долови тропване на врата. Шумът дойде от стръмнината. Оттам едно светло петно изплува в мъглата.
— Кой вика? — чу се плътен глас…
Изненадата на Копчев беше толкова голяма, че той не можа веднага да отговори. Гърлото му беше се схванало от радост. Само направи няколко крачки с протегнати ръце напред. Светлото петно се залюля, фенер затършува в тъмнината.
— Насам, насам — прозвуча слабият глас на Копчев, който беше застанал на мястото си като схванат. — Тук, насам.
От стръмнината се спусна към него едра сянка. Светлина обля Копчев.
— Опълченец!? — Гласът на приближилия се човек беше изпълнен със състрадание. — Що щеш по това време?… Ела, братко!…
Копчев не се мръдна от мястото си. Човекът го прегърна през кръста и го повлече нагоре. Опълченецът мълчаливо се отпусна на ръцете му.
— Хайде, още малко — насърчаваше го добрият човек, — още няколко крачки. Ето и моята колиба. Йово, отвори вратата…
На вратата застана жена със среден ръст. Тя протегна ръце да помогне.
— Остави, аз сам мога… — живо каза мъжът.
Топлината от огнището погали бледото лице на опълченеца и скрежът потече на струйки по него. Копчев се свлече до огнището. Човекът го остави, излезе навън и тутакси се върна с шепи сняг. Разтри с него лицето, втвърдилите се като кокали пръсти на опълченеца.
— Йово, смъкни сламеника от одъра и го тури ей тука, до огнището. Така. Сега помогни ми да го съблечем.
Койчев беше се съвзел и даваше знак, че сам ще направи това, но добрите хора не го оставиха да помръдне ръка. Смъкнаха замръзналия на гърба му шинел. Овлажнилата от потта българка беше се скоравила. Ботушите бяха станали на кора, която не се огъваше. Мъжът хвърли дебела черга върху премръзналия човек.
От срещния одър няколко чифта детски очи с любопитство наблюдаваха това, което ставаше край огнището.
— Никола — каза бащата на едно от децата, — скочи и набумкай огнището с дърва. А вие там спете — смъмра той другите, които също се надигнаха. — Човек… добър човек… едва-що не го е замела фъртуната.
Никола надяна цървулките, дръпна абичката от сандъка до огнището и изхвръкна навън. Върна се, прегърнал цял куп заскрежени дърва.
— Ако друго ни липсва, поне дърва имаме — забеляза бащата и започна заедно с детето да стъква огъня.
Отначало огънят примижа, дървата зацвърчаха и изведнъж огнището отвори огнени, топли очи, които изпълниха колибата със светлина и топлина. Опълченецът дишаше шумно. Той гледаше добрите хора, загрижените им лица и усмивка на благодарност се прокрадна на края на устните му под още влажните от скреж малки мустачки.
— Йово — махна с ръка мъжът, — дай ракията.
Дребната женица загледа мъжа си въпросително. Къде ще е ракията?
— Хич не си спомням къде я турихме.
— Е, потърси… Ама по-скоро, че държим гол човека, ще измръзне още повече. А пък трябва да се разтрие…
Копчев беше смъкнал мократа риза от гърба си. Жената затършува из колибата. Изведнъж Никола се обади:
— Ей сега ще я намеря, мамо. Хей я…
Детето се подвря под одъра по колене и измъкна една голяма бъклица. Дотътра я до огнището. Бащата я отпуши и погледна с укор жена си.
— Голяма колкото буре, ама нали не вади очите на човека. Я се понадигни малко, юначе. Така…
Копчев се подпря на лактите си. Захапа дървената шийка.
— Само една глътка. Стига, стига — задърпа селянинът бъклицата от ръцете на опълченеца. — То само малко трябва.