После той сипа на шепата си и започна да го разтрива с ракията, докато цялото тяло на Копчев пламна. Отпусна се на сламеника. Топлината и ракията го упоиха.
— Понагрей на огъня заешката кожа — каза селянинът на жена си, като продължаваше все още да разтрива премръзналия. Кротката и убита от бежанските грижи жена му помогна да увият опълченеца в кожата, метнаха дебелата дреха върху нея, пристегнаха го като пеленаче. Селянинът го тупна бащински по бузата с ръка и каза:
— Утре си пак на крак!
И като мяташе дрехите му на сандъчето близо до огъня, за да съхнат, прибави усмихнат:
— С бурята ли бе излязъл да се бориш, а? Накъде беше тръгнал?…
Копчев се опита да преглътне слюнката си, която беше се запряла на пресъхналото му гърло.
— При другарите си бях тръгнал…
— И хубаво щеше да ги намериш в някой трап край реката. То, байновото, иска и малко разум… през нощта тръгнал… На светло е все по-друго нещо. И през деня в такава буря може човек да се изгуби и да загине, без да го види някой… А денем и хора минават по пътя…
Опълченецът се размърда, като че искаше да освободи ръцете си от притискащите го дрехи. В очите му блесна строго пламъче.
— Ами че утре къде ще намеря другарите си? Те ще са вече далече в Балкана…
— Ако не бях те чул, хубаво щеше да ги застигнеш… Но злото мина. За него да не говорим… Пак голям герой си, като можа да стигнеш до бежанските колиби… И ханчето е тук наблизо. Хе, долу в реката… Ама и аз да тръгна в тая буря, бая ще се пощурам, докато го намеря… То мъгла ли е? Гъста, непрогледна — с нож да я режеш…
Селянинът говореше тихо, като на себе си. После изведнъж повиши гласа си.
— Хайде, Никола, свивай се под чергата — каза той на детето, което примигаше на огъня със зачервени от дима очи. — Като те няма при другите, и те не могат да заспят. Пет деца — все дребосък — прибави той загрижено. — Ех, бежанско тегло. Добре поне, че най-голямото Иванчо можах да настаня на работа в Габрово… При сладкаря Йонко Шекерджията… Само за прехраната му.
Копчев го слушаше мълчаливо. Поклащаше от време на време глава. Понякога погледът му се зарейваше из полутъмните ъгли на колибата, където беше струпана покъщнина.
Селянинът проследи погледа му.
— Какво гледаш? — каза той с тъга. — Това едва можах да измъкна от Аджар… Запалиха го башибозуците… Може да си чувал за него. Хей там, в Караджадаг, под върха Кадрафил… Брежанска неволя. Други пък съвсем голи-голенички избягаха… само душата си да спасят от мъка и от ножа на поганеца. Пък измряха по кърищата… Покрай пътя, та чак до Габрово е цяло гробище. Както си умираха хората от глад и от студ, така ги и заравяха до самите колиби…
Селянинът натъпка луличката си с рязан тютюн, подхвана в шепата си въгленче и го пусна в лулата. Тютюневият дим се зави над главата му. В това време бурята напъна вратата на колибата. Въздушната струя се спусна от комина и обели лъскавите зъби на въглените в огнището. Искри се пръснаха до краката на бежанеца.
— Вече цял месец все така вие… Затрупва ни, сякаш иска да ни заличи от земята — забеляза замислен той. — Останах с тая дребна челяд тук с надежда, че скоро ще се приберем в селото си, а пък то…
Жената се завъртя около огнището и наля в една паница ошав. Приятна миризма се разля от него. С това бяха посрещнали Бъдни вечер. Нямаше какво да сготви. Постави паницата на земята до опълченеца. Но той не я виждаше, затворил очи. Може би беше вече заспал.
— Да се прибираме, Божко — каза тихо жената и на пръсти отиде до одъра да понареди разхвърляните по него черги.
Селянинът се надигна от пъна, на който седеше, постоя няколко мига надвесен над заспалия и се примъкна към одъра…
На следния ден следобед Копчев пристигна в опълченския лагер при Зелено дърво. Дружините бяха строени за тръгване в поход. След малко започна молебенът.
Сутринта беше тиха и слънчева, но сега времето беше се развалило. Мъгла беше забулила планината. Студен полъх заледяваше снега и той скърцаше под стъпките на стройните опълченски редици. Капчиците от чимширената китка, с която отец Амфилохий ръсеше хората, замръзваха на лицата им. Те щипеха кожата, а по заскрежените мустаци и бради оставаха само като топчици. Но опълченците не усещаха студа, който замразяваше всичко в планината не толкова поради това, че под шинелите си бяха стегнали овчи кожухчета и на краката си навили дебели навуща и чорапи с ходила, намазани със свинска мас, а защото горяха от нетърпение час по-скоро да тръгнат на поход и да влязат в бой с османците.