Докато имаше сили, Копчев вървеше с другарите си, не изоставаше. Движението някак си намаляваше болката в коляното. Но когато влажната мъгла започна да прониква през плата и захвана да изстудява залепналата на гърба му риза, той почувствува как силите му започнаха да се губят. От катеренето по стръмнината свитите му колене вече не се изправяха. При всеки опит да се застои прав те трепереха.
От време на време се чуваше в редицата вик:
— Не се отбивай настрана! Не сядай, ще замръзнеш! Върви!…
— Върви! — подемаха вика няколко гласа. — Не сядай… Ще замръзнеш…
А самите гласове провисваха във въздуха като замръзнали.
„То само за минутка — мислеше си Копчев, — ей тъй, малко да поседне човек… само за минутка… Ще си почина и пак ще тръгна…“
Краката му вече трепереха от умора. Той затърси с очи опора. Отстрани до него му се мярна голяма сянка. Беше преобърната шейна. Празна… Воловете бяха отведени. Товара хората отнесоха нагоре на гърбовете си. А навярно и завет беше при нея.
Копчев направи няколко крачки и се опря на страничната дъска на шейната. Не, не така, трябва да седне! Смъкна се под извитото високо заднище на шейната. Не духаше. Снегът не беше я затрупал от тази страна. Това беше удобно място, което го обгърна и приюти на завет. Бузите му пламнаха в огън. Под яката ушите му горяха. Той чуваше бурята как вие и чука със зърнестия сняг по шейната. Но в неговото скривалище тя не проникваше. До ушите му достигаха хорски глъч и викове, подвиквания на коняри. Бурята грабваше тия гласове, омотаваше ги в снежната вихрушка, която ги отнасяше далече някъде в тъмнината, задушени в бесния й вой. Край него се мяркаха като тъмни петна неясните очертания на хора и животни.
Не беше ли това дружината му, неговите другари, които се качваха по стръмната пътека в планината? Той трябваше да ги застигне, иначе ще изостане и ще се изгуби. Да, той трябва да се измъкне от тая дупка и да отиде при тях.
Поиска да стане, а остана на мястото си. Топлината, която беше го обзела, беше толкова хубава и желана. Тя беше покорила съвършено волята му. Какво от това пък, ако остане още малко в това хубаво и толкова топло местенце?
Той се унесе леко, незабелязано, заслушан в гласовете, които достигаха до него. Не, това не са чужди гласове. Някой го назовава на име. Та това е бащиният му глас! Той звучи така ясно и живо в ушите му! Той чува да говори кротко майка му. Малките му братчета и сестричета са се омърлушили като на Бъдни вечер и чакат да ги поканят на софрата. Наистина не е ли сега Бъдни вечер? Той вижда бащиния си дом. Сняг е засипал всичко по двора. Мечо е вързан под навеса до пътната врата. Той се хвърля върху му, прегръща краката му, но не лае. Само скимти радостно.
Копчев поглежда през прозореца. Софрата е сложена до огнището. Около голямата пита, току-що извадена от връшника, са наредени паници с ошав, със скълцано зеле с ориз, гърне с боб и няколко шепи орехи, сушени сливи и ябълки. Той знае, че под софрата, на плочите са сложени купчинки с тор от обора, слама от плевнята и пясък, който децата са нагребали от реката по тъмното, без да издават глас или друг шум, за да не ги чуе чудовището, което лежи скрито на дъното на реката.
Децата със страхопочитание пристъпят към софрата и чакат бащината благословия, за да се нахвърлят върху гозбите. До огнището е присвила колене баба му и посбутва жарта върху големия пън, домъкнат от гората. Това е бъдникът, който не трябва да загасва тази нощ. Той трябва да гори, за да има живот и щастие в този дом.
Баща му слага на малката паничка, на която примигват живи въглени, няколко зрънца тамян и прикадява всички ъгли на стаите, за да се махне злото, което се прикрива там и дебне хората. Връща се и размахва ръка с димящата паничка над софрата и хората, наредени около нея. После посипва бавно с тор и слама земления под, за да не остане къщата без добитък и храна да има в изобилие. Когато нагребва с лопатата пясъка и го спуща да се рони бавно върху пода, сякаш брои песъчинките, той казва със светнали очи: „Колкото песъчинки на тая лопата, толкова врясък в тоя дом“. Начупва топлата пита и дава на всекиго по парче. Слага и пред мястото на отсъствуващия. И за него са отделени от всички гозби по малко.