Опълченците се нахвърляха в реката да се къпят. За талисмана, който беше се обърнал на някакво бяло кълбо от тежкия прах из пътя, се погрижи Малчика. Когато той го занесе окъпан на каруцата, клетото животно стоя дълго време омърлушено. Но слънцето изсуши златистата му перушина и то се оживи. Плесна с крила и така гръмогласно изкукурига, че опълченците наоколо се разсмяха.
— Щом талисманът пропя бодро — забеляза някой насмешливо, — оттук нататък ни чака само хубаво.
И очите им жадно поглъщаха мамещата гледка на родния бряг. Петелът скочи от каруцата и зарови с дългите си нокти в рохкавата пръст.
На 18 юни 1877 година се сформира предният отряд на генерал Гурко. Българското опълчение беше причислено към него. Отрядът трябваше да навлезе в България и да завземе проходите в Балкана. После щеше да се спусне в Тракия и да разузнае за противника.
След три дена опълчението премина понтонния мост на Дунав. Пак поход, но поход радостен, бодър, из родната земя. Юнското слънце жареше. Дебелите шаячни българки пак потъваха в пот. Ремъците на торбите пак се врязваха в рамената им. Широките цеви на шаспата овлажняваха от потта, която се стичаше от вратовете. Опълченците не вървяха, а като че ли хвърчаха. Къде е неприятелят, за да се втурнат върху му като хала? Но османлиите бяха потънали вдън земя. Те бягаха пред руските драгуни и бързаха да се укрепят на проходите в Балкана. По пътя си оставяха башибозушки шайки, които се криеха из горите и турските села, а нощем нападаха българските села, палеха ги и избиваха населението им. Те дебнеха от засада и малките руски отряди. По пътя си опълчението срещаше тълпи от селяни, които бягаха от черкезите и башибозуците.
Привечер опълчението пристигна в едно село, в което се криеха шайки. Веднага се завърза престрелка между шайките и драгунския разезд. При стрелбата се запали една плевня. Огънят бързо обхвана околните къщи. Половината село изгоря. Драгуните прибраха каквото оръжие намериха из къщите и продължиха пътя си.
Опълчението се разположи да нощува до селото. Разпънаха палатките на поляната. Обозът се настани до дворищата на крайните къщи. Поставиха рядка верига от часовои около лагера. От какво ще се плашат, когато руски отряди имаше далече напред?
Малчика се случи на стража до самото село, при обоза на трета дружина. Нека спят спокойно уморените от похода хора. Нека се гуши на капака на каруцата талисманът. Малчика стоеше до колата, в която хъркаше приятелят му Бобцов, и се взираше в тъмнината. А нощта беше тъмна, непрогледна. Далече към походните готварници се виждаше на светлината на огъня другият часовой. До някое време там се мяркаха хора. После огънят позагасна и сенките на хората се изгубиха. Над бивака надвисна дълбока тишина.
Малчика стоеше за пръв път на пост. В Плоещ не остана време да се запознаят с устава на гарнизонната служба. Важно беше да се научат да стрелят и да въртят пушката. Затова сега той сметна, че може да се облегне на каруцата. И така добре вижда всичко наоколо. В ботушите му се е завряло едно камъче, убива го. Може и рана да е направило. Не ще изтрае да стои по-дълго на един крак. Седна на сандъка до каруцата и изу ботуша си. Не камъче, а партенката така се беше свила от потта, че беше направила цяло възелче. Обу се наново. Опита се да стане, но някаква тежест като че го натискаше на сандъчето. Ех, и смяната още не идваше. Какво от това, че малко ще поседи. Ще си почине и пак ще стане. Главата му се опря на спиците на колелото, тялото му се отпусна и той заспа…
Внезапно гърлест глас писна в ушите му. Малчика се стресна и скочи като ужилен. Талисманът плесна с крила и отново изкукурига. Малчика се усмихна и съвсем разсънен, помилва петела. Животното се сви страхливо и отпусна глава надолу.
— Ех, какъв си ми хубавец — продума му ласкаво Малчика. — Като някакъв разводящ… същински разводящ… Иначе кой знай колко още щях да хъркам…
Разтъпка се насам-натам. Тъмни облаци плуваха по небето. Звездите мъждукаха между тях. Из въздуха се носеше миризмата на дима от пожарищата. Беше съвсем тихо. Чуваше се само хъркането на Бобцов от колата. Кухненските огнища бяха загаснали. Бивакът беше унесен в сън…
Преваляше полунощ. Малчика се загледа към селото. Над покривите на къщите вече се открояваше силуетът на надвисналите върху тях корони на дърветата. Обраслите с ниски храсти селски дворове бяха мрачни. Никакъв ветрец не полъхваше, нито пък нощна птица прошумоляваше из клоните. Но защо му се стори на Малчика, че нещо се движи в съседния двор? Потри с ръка очите си и пак се взря. Но, боже мой, това са хора! Приведени, те се приближават към оградата.