Незаменим водач им беше кърджията Новак Димитров от село Зелено дърво. За да избегне зоркото око на османските варди по Свети Николския проход, където алчните заптиета намаляваха почти наполовина от стоката, която отнасяше за прочутия Узунджовски панаир, той предпочиташе да се смъкне в Тракийската долина с пъргавото си конче по Химитлийската пътека. Затова я познаваше като пръстите на ръцете си. Веднъж той прекара чак до Химитлий началник-щаба на опълчението подполковник граф Келлер дори под носа на низамите, които пазеха изхода на пътеката.
Когато офицерът записваше нещо в бележника си и правеше скица на местността, Новак стоеше настрана и очите му жадно поглъщаха и прекрасната долина, и хубавите турски къщи с обширни овощни дворица. Ех, мислеше си селянинът, като гледаше тия богати къщи, напуснати от изплашеното население, и ги сравняваше със своята дървена планинска колиба, ще се свърши войната и той ще влезе тук, ще запретне ръкави и райска градина ще направи в някой от тия дворове. Разбира се, защо пък това да не стане, стига свободата да изгрее над тая изстрадала българска земя?
За тоя ден си мечтаеше той и когато разузнаванията приключиха, се прибра в дървената си планинска колиба, при жената и децата си.
А руски войски все повече пристигаха в двете села. Явно беше, че съдбоносният ден на похода наближаваше. И последният ешелон вече беше се прибрал. По липса на помещения войниците налягаха под колите и край огньовете. Но де огън, който да ги стопли. Само мъждукаше, нямаше дърва. А беше излязла заповед по войската в никакъв случай да не се секат за огрев плодните дръвчета. Онези дърва, които на гръб бяха докарали от просеките в планината, се свършиха. Едно по едно загасваха огнищата. Дори храната не можа да се сготви, а камо ли чай да стопли премръзналите войници. А на следния ден ги чакаше съдбоносният поход.
Зъзнеха на студа хората, зъзнеше и населението в студените си колиби.
Тая нощ Новак не го свърташе в къщи. Нали на сутринта той ще води отряда на Скобелева по заледената Химитлийска пътека.
Излизаше от колибата, поглеждаше налягалите под колите войници, загасналите огнища и се връщаше, клатейки замислено глава. Триеше вкочанелите от щипещия студ пръсти и тропайки с крака, се мъчеше да се стопли. Все пак в студената колиба, където децата и жена му бяха се завили презглава с чергите, беше поне завет. А вън? Планинският вятър бръснеше и заледяваше всичко. Как ще се вдигнат утре на поход войниците, които глождеха само сухар, без да са се стоплили с храна от незавиращия казан, нито пък можеха да си направят чай? Като гледаше как подскачаха, наловили се като на хоро, премръзналите братушки, той размисли нещо и се втурна в колибата.
Влизането му беше така шумно, че жената и децата, както бяха завити в чергите, скочиха от одъра.
— По-скоро — извика той на слисаната си жена, — взимай с децата каквото можете и бягайте при съседите!
— Какво? — изпищя жената. — Да не би османците?…
— Не ме питай! Прави каквото ти казвам. Отведи децата в съседите и ела да събираме покъщнината!
И сам започна да граби каквото му попаднеше на ръцете. Смъкна от гвоздеите на стената закачените дрехи, сграбчи сламениците и ги струпа пред къщата. После задърпа раклите и ги изнесе навън. Натрупа върху тях съдовете от полиците и всичко каквото можеше да извлече.
— Боже, боже! — кършеше ръце жената, като се върна от съседите. — Мъжът ми е полудял!
Без да я слуша, Новак се втурна към войниците:
— Братушки, взимайте брадвите и тичайте с мене! Има дърва!
Отначало премръзналите войници не го разбраха. Но когато той грабна брадвата от походната кухня и започна да кърти стените на колибата, последваха го. Много ръце се впуснаха да му помагат.
— Ето ви дърва — повтаряше Новак и сечеше още по-силно оголените от мазилката пръти.
Скоро от колибата остана само купчина дърва.
На бивака лумнаха буйни огньове. От войнишките казани се разнесе мирисът на врящата гозба и на чай…
Рано сутринта, загърнат в селския си кожух и яхнал пъргаво казашко конче, Новак водеше Скобелевия отряд по Химитлийската пътека.