На 28 декември 1877 година отрядът на Белия генерал атакува Вейсел паша в Шейновския укрепен лагер. Превземането на редут № 3 от Пета опълченска дружина реши съдбата на боя.
Същия ден напразно войници и опълченци търсеха Новак, за да го отведат при генерал Скобелев. От скромния селянин нямаше и следа. Той беше изпълнил дълга си и се беше изгубил в редиците на безименните герои…
На нож!
Когато се обяви войната между Русия и Османската империя, малкият Досьо Гарджев вече от две години чиракуваше в табаханата на майстор Станьо. Събираше усърдно кучници, пълнеше коритата с вода за къщата, гасеше вар и слугуваше в дома на майстора. Растеше, но и повземаше нещо от бабаитлъка на майстора си. Често се посборичкваше с махленските деца. С препълнено от радост сърце той вече очакваше първата си чирашка заплата, хака си, като последна година чирак. Но в това време се обяви войната.
Аскер започна да кръстосва пътищата. Българското население се сви по къщите. Радваше се, че ще изгрее най-после свободата, но се и страхуваше от османски зулумлуци. Много български села вече горяха по местата, където бяха минали башибозуци.
Но габровци не спяха. Те се бяха приготвили да посрещнат неочаквано нападение. Все имаше скрит някъде по таваните или в зимника някой ръждясал арнаутски пищов или ловджийско шишане. Майсторите и работниците спряха работата си. Дори и кърджиите не излизаха по съседните градове и по пазарите със стока.
В средата на юни габровският кърджия Колчо Мянков, който се занимаваше с търговия на риба, се завърна в града, потънал до ушите в прах! Стовари двата коша с риба в дюкяна си и като излезе на улицата, разскача се и се развика като луд:
— Идат, братя, идат!… Московците идат! Видях ги с очите си…
Той беше тръгнал от Свищов на 16 юни, един ден след преминаването на Дунава от руските войски.
Перденцата на прозорците се дигнаха предпазливо и хората започнаха да надничат на улицата. После се прибраха навътре в стаите, говорейки тихо, със скрита радост:
— Тоя Келчо Кърджи трябва да е пощурял!
И бързо се мушваха през комшулуците при съседите, за да споделят радостната вест. Задните дворове, закрити от улицата, се оживиха.
След няколко дена започнаха да пристигат коли с османски бежанци от крайдунавските села. Не се спираха, а заминаваха през Балкана. Особено изплашени бяха севлиевските, между които имаше и доста богати хора. Набързо се изтегли и таборът от конака. Замина за планината, където Халюси паша беше се укрепил със своя отряд. Тръгването на табора приличаше на паническо бягство. Нямаше време дори да отнесе със себе си оръжието, което беше събрал от българското население през време на Априлското въстание.
Габровци се втурнаха да грабят пушките от конака. Трябваше да се пази градът. Един от първите, който нарами пушката, беше майстор Станьо. Кой му мисли сега за работата. Обърна ключа на табаханата — и толкова. Все има малко брашънце скрито — няма да умрат от глад. Лошото беше за чирака Досьо. Не беше малко семейството на майстора, че и за него да се грижи. Досьо отиде при групите, които пазеха града. Не го приеха. Как ще дигне такова тежко шишане едно дете, че отгоре на това и да стреля с него!
Скоро след това в Габрово пристигна сотникът Ивайловски с едно отделение от тридесети казашки полк. На 3 юли дойде и целият Орловски полк. Радостта на габровци нямаше край. Запретнаха ръкави да помагат на братушките. Мнозина нарамиха пушките и тръгнаха да разузнават за османските сили и позиция в Балкана. Досьо се мушеше между доброволците.
— И за теб ще дойде време — бутаха го те настрана, — сега ние да свършим работата, че ти после… като пораснеш…
„Хубава работа — мислеше си момчето, — сега пък и готованец… Не, и аз ще стана войник да гоня поробителите, дето заклаха вуйчо ми в Балкана…“
В това време из града се разнесе слух, че руснаците приемали доброволци за нови опълченски дружини в Свищов. Записвали доброволци и в Търново.
— Боже мой — каза си момчето, — какво правя аз, та си губя времето? Ами ако се свърши мастилото на царя? Хич няма да има къде да ме запишат…
Реши да отиде в Търново. Ако там не го приемат, ще замине за Свищов. Нарами един ден торбичката с корав хляб, препаса кратунката с вода, пипна една тояжка в ръка, за да се пази от кучетата, и пое към Търново…
На 28 декември 1877 година целият отряд на генерал Скобелев беше се смъкнал през заледените стръмнини и дълбоки преспи на Химитлийската пътека в долината на Тунджа. Насочи се към село Шейново, където войските на Вейсел паша бяха издигнали високи каменни редути, за да запазят изхода на Шипченския проход. Отрядът на генерал Святополк Мирски водеше от предния ден сражение с османските войски от източната страна на лагера, откъм село Шипка. Трябваше да се бърза, защото, ако Вейсел паша успее да разбие източния руски отряд, ще се обърне към западния — на Скобелев. А армията на Вейсел паша беше огромна. Той разполагаше с тридесетхилядна добре обучена войска и със сто оръдия.