Във веригата се подзе глух ропот:
— Защо стоим още, братя? Да се дигнем напред, па каквото ще да става.
— Почакайте — успокояваше друг нетърпеливите си другари, — началството е между нас, то си знае работата…
Ропотът не спря. Той се пренесе из веригата.
В това време на десния фланг, където беше залегнал Углицкият полк, се зачуха барабанни сигнали за атака. „Ура“ се подзе от хиляди гърла. Вълна от хора се надигна и плисна с тъмния си гребен по снега. Насочи се към неприятелските укрепления. Полковник Панютин със знамето в ръка поведе полка си в атака. Насрещният огън зачести, но явно се виждаше неговото безсилие да спре хората, които отиваха така решително срещу него.
Надигна се на атака и Пета опълченска дружина. Увлечени от примера на руснаците, които неспирно напредваха на десния фланг, опълченците тичаха напред. Срещу тях бяха най-добре укрепените редути — № 6 и 3. Навлязоха във веригите на девети стрелкови батальон и поведоха и тях със себе си.
Стиснал кримката здраво, Досьо тичаше пред другите. Куршуми пищяха над главата му, хора падаха до него, но той като че не чувствуваше нищо и нищо не виждаше. В него сега владееше само устремът и желанието да срази противника. Но в окопите на редут № 6 османците не ги дочакаха. Сега пред опълченците се изправиха високите бойници на страшния редут № 3. Гребенът му се заливаше от пушечния огън, който се синеше през бойниците непрекъснато. Дулата на няколко оръдия обсипваха настъпващите с картеч.
Останали без офицери, които още в началото на атаката паднаха пронизани, опълченците се събираха на малки групички и така се хвърляха напред. Едни се насочиха по входовете към редута. Но османците не пропуснаха никой да мине по тях. Тогава опълченците се спуснаха в дълбокия ров на редута и започнаха да се катерят по облицования му с камъни, стръмен и висок бруствер. Той беше поледен и напразно измръзналите пръсти се мъчеха да се заловят за някой ръб на камъните или пък да се впият в пукнатина. Успелият да пропълзи малко нагоре не намираше повече опора и изведнъж се плъзваше и политаше в рова. Скачаше на крака и пак задълбаваше с нокти и с ботуши в леда. Досетлив опълченец домъкна откършен клон. Покатериха се по него. Сега дълбаеха и с ножовете си в леда. Неколцина се прехвърлиха в редута. Османците обаче се държаха упорито. Те отсичаха с ножовете на пушките си премръзналите пръсти, които се залавяха за бойниците, и бутаха нападателите в рова. Но и това не спираше опълченците.
Досьо Гарджев едва се добра до блиндажа и трябваше да легне върху него, задавен от барутния дим, от напрежение и умора. Една ръка до него напразно дращеше по насипа. Пръстта се ронеше под снежната покривка. Досьо стисна премръзналите пръсти и изтегли при себе си катерещия се опълченец. Беше кадровият редник от взвода му Егор Янков. Двамата скочиха в редута, в който се водеше вече ръкопашен бой.
Османците се струпаха към изхода на редута, където даваха най-голям отпор. Но някои от тях вече хвърляха пушките си и се предаваха.
Едно от оръдията продължаваше да стреля и да сее смърт сред поддръжките, които прибягваха по снежното поле. Трябваше да се спре огънят му. Прислугата на оръдието работеше с фанатична ярост. Това бяха неколцина едри анадолци, привързани с железни вериги към оръдието, за да устоят при него докрай. Дължината на веригите беше такава, че им позволяваше да действуват свободно при оръдието. Така бяха наредили офицерите.
Скачайки в редута, Досьо и Егор се озоваха наблизо до това оръдие. Те се хвърлиха към него.
В същия миг Егор изохка и се строполи, пронизан в гърдите.
Пълначът на оръдието вече посягаше да пъхне снаряда в затвора, когато Досьо с все сила го промуши с щика си. Едрият анадолец изтърва снаряда, но не изгуби сили и самообладание. Той протегна дългите си ръце и стисна дребния опълченец за гърлото. Досьо нема време да освободи ръцете от пушката си и да се отбрани. Не се знаеше в този момент кой щеше да излезе победител. В същия миг писна куршум покрай ушите на Досьо и анадолецът падна, повличайки със себе си пушката на опълченеца. Втурнаха се към оръдието и други опълченци.
Досьо измъкна щика от гърдите на османския артилерист. Огледа се и видя Егор Янков, повдигнал се на лакти, с пушка, прицелена към анадолеца. Явно беше за опълченеца кой го спаси от смъртта. Егор падна по очите си и така остана неподвижен. Досьо свали калпака си, наведе се и го целуна по страната…