Зад гърба на доктора се чуха стъпки. Той се обърна живо. Конният му ординарец се показа иззад къщата в двора. Дърпаше коня за поводите.
— Не ми трябваш — махна му с ръка докторът, — стой там.
В това време наблизо куршум разрови земята.
— Не виждаш ли? — прибави сърдито Везенков. — Ще убият животното.
Ординарецът се закри зад къщата.
Втори куршум не последва.
— Случаен е бил — каза на себе си докторът, — изпуснал го е някой от тия проклети башибозуци.
В това време над селото прелетя ято гарвани. Зловещият им грак проехтя сред пукота на пушките като тъжно предзнаменование. Докторът се загледа в тях.
„Търсят мърша“ — помисли си той и пред погледа му неволно се мярнаха конските лешове край пътя, по който бяха дошли опълченците до Кадърфакли. И тягостни мисли потиснаха душата му.
„Ето — продължаваха да го вълнуват те, — и с всеки от нас може да се случи това… Живеем, радваме се и изведнъж… Хей там, в някой трап край пътя… Уж сме в примирие, а пък още продължаваме да се бием. И то по-лошо, отколкото в редовно сражение… Отвсякъде фронт.“
Гласове се чуха наблизо. Някой се оплакваше. Войници с носилка се приближаваха към доктора. Раненият мяташе ръце и не можеше да сподави болката си.
— Ойде ми но̀гата — стенеше той.
— Я виж ти, земляк? — учуди се докторът и спря носилката. — Какво има?
— Ранен е в бедрото, ваше благородие — отвърна един от носачите. — Нали стрелят с взривни куршуми, проклетниците, разбита е костта му. Ей така се клати кракът му…
— Ойде живо̀тот ми, ваше благородие… Нема по̀веке живот… — нареждаше раненият и стенеше от болки. — Я су ранен зле…
„Мияк?“ — мина през ума на доктор Везенков, като слушаше говора на ранения опълченец, и погледът му се оживи. Той не си спомняше да беше приемал мияк в опълчението в Плоещ. Македонци имаше в опълчението много, но мияк… Не, не си спомняше… Може би този е дошъл по-късно. Той се наведе над носилката.
— Отко̀де си, юначе?
— От Крушево, Македония, ваше благородие. Я су от Крушево…
— Носете го на пункта — заповяда докторът на носачите и тръгна подир носилката.
Докато промиваше и превързваше раната му, Везенков говореше на ранения:
— И аз съм от Крушево, юначе. Съграждани сме…
— Согражданин? — отвърна изненадан раненият и повдигна глава, за да види добре доктора.
— Съгражданин — повтори докторът. — Как се викаш?
— Петър Нунков, ваше благородие. Я су дюлгерин. Во Браила беф. Во Търново настигноф ополчението. Докле своршиф работата, и вие сте трогнали от Плоещ…
Доктор Везенков извади от джоба на шинела си бележник. Започна да записва нещо.
— Та ти се казваш Петър Нунков?
— Тако, ваше благородие. Лели ке оздравеот? Ке умрем, али по̀веке не можем да работа…
— Ще оздравееш, ще оздравееш, Петре — усмихна се докторът. — На тая рана иска само малко лежане, и толкова… Може и в Русия да те откарат. Ето ти тая бележка…
Доктор Везенков мушна една хартишка в ръката на ранения. И някаква горчивина сви в тъжна усмивка устните му.
— Ако не се освободи отечеството ни, там ще ме намериш… На адреса на тая бележка… В Русия… Ако ли слънцето изгрее и над нашия роден град — в Крушево.
— Во Крушево, во Крушево, ваше благородие… Ойде си веки полумесецот… Удави сет у море…
— Чул те господ — додаде докторът и се обърна строго към санитарите: — Да се откара с линейката в Котел в госпитала и да му се направи гипсова превръзка.
В това време горе на баира се чу конски тропот и „ура“.
„Аха, нашите атакуват“ — мина през ума на доктор Везенков и започна да се катери по сипея. Ординарецът му беше се подал зад стената на къщата и настръхнал наблюдаваше атаката на българската сотня. Всъщност това не беше цялата опълченска сотня, а само един взвод от нея под командата на младия юнкер Юрев. Конете препускаха в кариер. Под краката им хвърчаха буци изсъхнала пръст от пасбището, което се простираше съвсем равно и голо между двете махали. Тежките казашки шашки святкаха над главите на конниците като пламъчета, които ту гаснеха, ту отново избухваха. Залегналите зад плетищата башибозуци още отдалече посрещнаха със залпове конницата. Няколко коня се препънаха и паднаха заедно с ездачите си. Строят на взвода се разбърка, младият командир не устоя и върна конниците назад.
Доктор Везенков стискаше пестници от яд.
— Това е срамно!… Шипченски герои!… От едни башибозуци се изплашиха… Денщик, дай коня ми!…