И махна с ръка на ординареца, който тутакси изскочи с коня иззад къщата, без да разбере какво иска от него докторът.
— При мене, при мене! — викаше му доктор Везенков, като махаше възбудено с ръце. И когато конният взвод се приближи до плета, където стоеше той, извика:
— Толкова ли е бабешко сърцето ви, че се уплашихте?
Доктор Везенков се метна пъргаво на коня си. Измъкна сабята.
— След мен, юнаци! Напред!
Мощният му и внушителен глас изведнъж проникна в сърцата на конниците. Нямаше време за колебание. Кавалеристите обърнаха конете си и полетяха след доктор Везенков.
А той препускаше в кариер, издигнал сабята високо над главата си. В този момент той беше се забравил. За нищо не мислеше. Вятърът пищеше в ушите му. Чуваше само конския тропот. Буци пръст се пръскаха под твърдите удари на копитата.
Когато наближиха махалата, от плетищата проехтя пушечен залп. Повтори. След това пропукаха безредно отделни пушки. Башибозуците не издържаха и се разбягаха из дворищата. Някои от кавалеристите прескочиха плетищата и настигнаха бягащите.
— Урааа! — извика с цяло гърло от възторг доктор Везенков и се надигна на седлото си. В ръката му блестеше сабята, огряна от слънцето…