— Османлии! Ами сега?
Той се надвеси над спящия в каруцата руснак.
— Братушка — пошушна му над ухото, — ставай! Османлии… Нападат бивака…
Руснакът скочи като ужилен.
— Какво? Какво? Ос-османлии ли?
— Османлии!… Ей ги в двора… Дебнат… Ще ни избият…
— Аха, разбрах…
Бобцов пипна в ръка пушката си и безшумно се измъкна от каруцата. Наведе се, за да не стърчи над колата.
— Къде са? Аха, виждам… Напълни пушката си. Сега леко подир мене…
С няколко скока Бобцов се прилепи до плета. Малчика се намести до него. Стрелбата им изненада нападателите. Дебнещите сенки се пръснаха. Дружините се дигнаха на крак. Заобиколиха селото. По-голямата част от шайкаджиите бяха изловени…
На сутринта дружинният командир благодари пред строя на бдителния часовой. Малчика, застанал мирно пред ротата, слушаше думите му и си мислеше, че ако има някой, на когото трябва да се благодари за отбитото вероломно нападение на башибозуците, това беше талисманът, който навреме го събуди…
През пламъците
На 19 юли 1877 година под натиска на Сюлейманпашовите пълчища малкият отряд на Българското опълчение, който бранеше Стара Загора, започна да отстъпва. Градът вече гореше, запален от снарядите на османската артилерия. Беше следобед. На гъсти редици низами изскачаха от лозята и овощните градини, които опасваха града, и прибягваха стремително към покрайнините му. Но тук ги посрещаха въоръжени граждани и със стрелба ги отблъсваха. Входовете на улиците бяха заприщени с обърнати каруци, дървета и камъни.
От минута на минута стрелбата ставаше по-силна, по-оглушителна и безредна. Куршуми пищяха от всички страни, неприятелските гранати се сипеха непрекъснато в града. Избухнаха пожари. Тежки облаци от дим плъзнаха ниско над къщите. Слънчевият юлски ден потъмня, изпълнен с викове на ужас…
Последна отстъпи трета рота от втора дружина на опълчението. По-право това беше само един взвод от ротата под командата на капитан Волгин. Когато конният казак дойде да съобщи на капитана да отстъпи, низамите вече заобикаляха града на запад от чирпанския път. Взводът можеше да отстъпи само през града. А и така трябваше да стане, за да се помогне на населението му да избяга.
Обнадеждвани от съобщенията, че генерал Гурко всеки момент може да пристигне с главните сили на отряда, за да помогне на защитниците на града, голяма част от гражданите продължаваше да стои по домовете си. Едва когато османските гранати запалиха града и опълченците на Чадър могила започнаха да отстъпват, те хукнаха да бягат. Тесните и криви улици се заприщиха от хора. Натоварените с покъщнина каруци и коне с мъка се провираха. Писъци на жени и деца оглушиха улици и дворища. Отнякъде стреляха по бягащите хора. Ударените от куршумите падаха, без да може някой да им помогне. И тая човешка река, която заливаше улиците, събираше шумните си вълни на север от града пред Дервентския проход на Караджадаг, по пътя за Казанлък.
Отстъплението на опълченския взвод беше затруднено. Почти при всеки ъгъл трябваше да се спират и да откриват огън срещу нахлуващите по петите им в града низами.
До един от опълченците млада жена едва тътрузеше от умора краката си. На гърдите си притискаше малко дете, а на рамото й висеше тежка торба. Опълченецът я подканяше да върви по-бърже. Тя се силеше да не остава назад и разправяше теглото си. Когато башибозуци нападнали селото им в полето, селяните оставили домовете си и избягали в голямото село Гюнелийска махала. Събрали се седем-осем хиляди бежанци. Но башибозуците се нахвърлили и на това село. Мъжете нямали оръжие. Само с брадви и коси не могли да ги прогонят. Мъжът и свекърът й били убити пред очите й. Тя едва успяла да се скрие в плевнята. Като оплячкосали селото, османлиите се оттеглили.
Тогава оцелелите българи наизлезли от скривалищата си да бягат. Жената искала да остане с детенцето при убитите си близки. Съседите не я оставили. Нарамила торбата с дрехи, прегърнала детенцето и тръгнала да се спасява в Стара Загора. В града се пръснали по разни къщи. Подслонили се кой където намери. Тя с детето се вмъкнала в една барака на напусната къща.
— Ех, тегло… адско тегло… — завърши бедната жена. — Мойта се е видяла каква ще бъде, ами за това… Как да оставя детето на тия зверове…
И тя притисна по-здраво детето до гърдите си. Опълченецът слушаше разказа на жената и мисълта му се носеше към неговия роден край. Дали и близките му там не са в същото положение — бегълци, само с по една торба на гърба си? И протегна ръка да вземе вързопа.